Джордж Оруэлл - Още въздух

, безнадежден случай, но жокеят беше със зелено — както изглежда, тъкмо цветът на изгряващите в момента планети. Мелърс, здравата захапал въдицата, залагаше на въпросната кобилка няколко хиляди и на колене ме умоляваше и аз да сторя същото. Най-накрая, главно за да му запуша устата, рискувах десет шилинга, макар че по правило не залагам. Тя пък като нищо взе, че спечели. Не помня точния коефициент, но моят дял възлизаше на седемнайсет лири. По силата на някакъв инстинкт — доста странен и вероятно бележещ друг крайъгълен камък в живота ми — просто прибрах тихомълком парите в банката и дума не обелих пред никого. Един добър съпруг и баща би ги похарчил за рокля на Хилда (жена ми) и обувки на децата. Но от петнайсет години съм все добър съпруг и баща и това вече взе да ми омръзва.

Като се насапунисах целия, се почувствах по-добре и се отпуснах във ваната да помисля за седемнайсетте си лири и за какво да ги похарча. Алтернативите, изглежда, бяха уикенд с жена или неусетно да ги топя за дреболии като пури и двойни уискита. Тъкмо бях завъртял крана на горещата вода да допълня ваната, и както си мислех за пури и жени, отвън се разнесе тропот, сякаш по двете стъпала към банята препуснаха стадо бизони. Децата, разбира се. Две деца в къща с размерите на нашата е като кварта бира в халба за пинта. Пред вратата се вдигна страхотна тупурдия, после проеча отчаян писък:

— Тата! Искам да вляза!

— Да, ама не може. Изчезвай!

— Ама тата! Ходи ми се до едното място!

— Иди до другото. Хайде да те няма! Във ваната съм.

— Та-_та!_ Ходи ми се до едното място!

Напразно! Познавах този тревожен сигнал. Тоалетната се намира в банята — къде другаде да се намира, в къща като нашата. Измъкнах запушалката на ваната и колкото може по-бързо се поподсуших. Отворих вратата и дребосъкът — Били, малкият, седемгодишен — профуча покрай мен, изплъзвайки се от шумната целувка, която бях устремил към главата му. Едва когато почти бях облечен и вече си търсех вратовръзка, открих, че по врата ми е останал сапун.

Много е противно да ти остане сапун по врата. Създава едно такова гнусно, лепкаво усещане, а най-странното е, че колкото и внимателно да го обереш с гъба, веднъж щом си открил, че ти е останал сапун по врата, цял ден след това ти лепне. Слязох долу в лошо настроение и готов да избухна при най-малкия повод.

Дневната ни — като всяка друга дневна на Елесмиър Роуд, представлява сбутано помещение, четири на три и половина или пък три и половина на три метра, а дъбовият японски скрин с двете празни гарафи и сребърната поставка за яйца, подарък от майката на Хилда за сватбата, изземаха почти цялото място. Милата Хилда се въсеше зад чайника в обичайното си състояние на тревога и ужас, защото Нюз Кроникъл е оповестил, че цената на маслото се е повишила или нещо подобно. Не беше запалила газовата камина и макар прозорците да бяха затворени, в стаята беше зверски студ. Наведох се и драснах една клечка на огъня, лъхтейки шумно през носа (като се навеждам, винаги пуфтя и пъшкам) — нещо като намек към Хилда. Тя ме стрелна с онова косо погледче, което ми отправя винаги, когато смята, че разточителствам.

Хилда е на трийсет и девет, а когато се запознахме, изглеждаше точно като зайче. Все още изглежда така, но страшно е отслабнала и се е съсухрила, очите й вечно гледат замислено, тревожно, а когато е по-разстроена от обикновено, прави един номер с раменете — сгърбушва се и скръства ръце на гърдите си, досущ като стара циганка, приведена над огнището. Тя е от онези хора, чийто основен извор на вдъхновение в живота е да предсказват трагедии. Нищожни трагедии, разбира се. Колкото до войните, земетресенията, епидемиите, гладът и революциите, не им обръща никакво внимание. Маслото поскъпва, сметката за газта е гигантска, ботушите на децата вече се износват, а дължим и вноска за радиото — ей това са Хилдините литания. Тя определено черпи, до такъв извод стигнах накрая, сила от това да се поклаща лекичко напред-назад и да ме гледа измъчено: „Но, Джордж, положението е толкова сериозно! Просто не знам какво ще правим!! Откъде ще се вземат тези пари! Ти сякаш изобщо не си даваш сметка колко са сериозни нещата!“ и така нататък, и така нататък. Твърдо е убедена, че ще свършим в приюта за бедни. Най-смешното е, че дори да изпаднем дотам, на Хилда това няма да й натежи и на четвърт, колкото на мен, всъщност може би дори ще се зарадва на усещането на сигурност.

Децата бяха вече долу, бяха се измили и облекли със скоростта на светлината, както винаги, когато няма изгледи да попречат на някого да използва банята. Като седнах на масата за закуска, водеха спор от серията: „Ти беше!“ — „Не бях аз!“ — „Ти беше!“, който спокойно можеше да продължи и цяла сутрин, ако не им бях казал да млъкнат. Само двечки са ми — Били, на седем годинки, и Лорна, на единайсет. Странно е чувството, което изпитвам към тях. През повечето време направо не мога да ги гледам. А приказките им — просто са непоносими. И двамата са в онази отегчителна, прозаична възраст, когато детската мисъл се върти само около линийки, моливници и кой е изкарал най-висока бележка по френски. Друг път, особено когато спят, усещам нещо съвсем различно. Случвало се е да застана край креватчетата им, някоя лятна вечер, когато е още светло, и да ги гледам как спят, с кръглите си личица и сламенорусите си коси, няколко нюанса по-светли от моята, и тогава изпитвам онова усещане, за което в Библията се казва — сърцето му се развълнува. В такива моменти чувствам, че съм просто нещо като изсъхнала шушулка, дето не чини и две пари, и че целият смисъл от мен е да дам тези създания на света и да ги изхранвам, докато растат. Но това е само на моменти. През повечето време моето отделно съществуване ми се струва доста важно, чувствам, че в старото куче има още живот и тепърва ме очакват добри времена, а представата за себе си като кротка крава, погната от рояк жени и деца, не ми допада.

Читать дальше