Г. Зотов - Еликсир в Ада

Както винаги в такива случаи срещата с новия куриер премина в пълно мълчание. След десетина минути, вглеждайки се в безстрастното лице с тъмни очила, което не изразяваше никакви емоции, мъжът в черно сложи ръка на рамото на куриера и попита тихо момчето:

— Сигурен ли, че този път при нас всичко е минало нормално?

— Сигурен съм — отвърна той, без да се замисля. — Че кога е имало проблеми?

— Не бива да говориш така — поправи го строго брадатият мъж. — Когато дълго време се справяш с всичко без проблеми, в крайна сметка бдителността ти се притъпява и можеш да допуснеш някаква грешка дори без да забележиш. А тази грешка може да ни коства целия план.

Момчето се притесни. Естествено, то не биваше да забравя, че мъжът в черно е много по-възрастен, по-опитен и по-мъдър от него. Но май че дори и в този случай трябваше да бъде крайно предпазлив, защото знаеше, че техният план изисква много строга конспирация.

— Да — поклони се то. — Моля да ме извините, абсолютно сте прав. Но ви уверявам, че всичко стана в съответствие с вашите инструкции. Не съм отстъпил от тях нито за миг.

— Разбра ли се с онези хора за него? — попита мъжът в черно.

Куриерът сякаш не забелязваше, че обсъждат точно него. Той се извърна флегматично, загледа се с безразличие встрани и само ъгълчето на белезникавата му уста потрепна веднъж, разкривайки острите му гнили зъби.

— Всеки ден ме питате за това — подсмихна се момчето, но моментално се сепна. — Да, разбрах се. И както винаги те ме помолиха да ви предам огромните им благодарности.

Човекът в черно притвори очи с облекчение.

— Прекрасно, значи можем да започнем работа с този куриер — каза той, предвкусвайки предстоящата работа, и продължи да разглежда в упор неестествено бледото лице с тъмни очила. — Сигурно ти е смешно, но свикнах да проверявам и да препроверявам всичко по няколко пъти. Опитът ми показва, че така се чувстваш по-спокоен.

Прозорецът глухо издрънча. Топлият вятър запрати по стъклото една капка дъжд с големината на едро зърно грозде, а сетне — и още една. Струйката вода потече по него, виейки се като змия.

— За щастие малко ни остава — успокои брадатият мъж момчето. — Предполагам, че ще изпратим най-много още един куриер и всичко ще свърши. Не бива да се притеснявате чак толкова.

Мъжът в черно въздъхна. В изключително опасната работа, в която се бяха забъркали, човек не биваше да се поддава на чак толкова безметежен оптимизъм. Но такива бяха младите, какво да ги правиш.

— Знаеш ли, имам една молба към теб. Когато днес свърша, обади се пак на тези хора и се разбери с тях да намерят нов куриер. Може да стане така, че да се наложи да пренесем следващата пратка еликсир и инструкцията за Изпълнителя още утре, а ние няма да имаме нужния човек. Разбирам, че е трудно да се намери чак толкова бързо куриер. Но нека поне да имат предвид молбата ни.

— Мога да им се обадя още сега. — Момчето бръкна с готовност в джоба си.

— Не-не. Ще го направиш по-късно. Сега трябва да ни помогнеш да слезем в мазето.

Тънките устни на куриера отново потръпнаха и горната му устна се разкриви, но той не издаде нито звук. Костюмът, който си бе купил на пазара, му седеше като излят, но вратовръзката му се бе изкривила небрежно на една страна. Той размърда ръка, сякаш търсеше нещо наоколо и пръстите му се удариха глухо в масата. Мъжът в черно и момчето се обърнаха, прекъсвайки разговора си. Тревогата им се оказа напразна. Лицето на куриера се отпусна и придоби обичайното си безгрижно изражение.

— Я виж ти, това момче е нетърпеливо — усмихна се мъжът в черно и погледна часовника си. — Добре де, време е да се заема с екипировката му. Този път разполагаме с по-малко време от обичайното, защото той трябва да предаде пратката на Свръзката на уреченото място още рано сутринта. Но няма значение. Ще се справя. Навън вече е тъмно. Можем да поканим куриера да дойде в мазето.

— Да ви помогна ли? — осведоми се услужливо момчето.

— Няма да е лошо. Но след това веднага се върни обратно, защото трябва да следиш за сигурността на къщата и да отговаряш любезно на телефонните обаждания. Веднага щом свърша с куриера, можеш да се смяташ за свободен и да отидеш да спиш.

Седнал в оборудваното за него ъгълче в мазето, Хензел видя как и тримата слязоха бавно по паянтовото стълбище, намествайки крака на всяко стъпало. Лицето на куриера не предизвика кой знае какви емоции в него, защото тези типове до един си приличаха като две капки вода. „Като че ли ги отглеждат в някой лабораторен инкубатор“, както отбеляза веднъж справедливо Свръзката. По-точно не можеше да се каже. Хензел не знаеше къде се дяваха куриерите, след като доставеха ценната пратка, и по-нататъшната им съдба не го вълнуваше. Може би вече не ставаха за нищо.