Г. Зотов - Еликсир в Ада

Мъжът в черно затвори със скърцане вратата на мазето след момчето и погледна отново към куриера, който се бе отпуснал небрежно на стола, но той не помръдна. Изчака шумът от стъпките нагоре по стълбите да стихне и му даде знак с пръст в тъмното да отиде при него. Хензел излезе безшумно от сянката, примижвайки от светлината на крушката.

— Обещах да ти покажа как куриерът успява да пренесе еликсира — каза собственикът на мазето. — Мисля, че този момент е дошъл. Разполагаме с малко време, а аз няма да се справя бързо сам. Ако нямаш нищо против, ще ти се наложи да ми помогнеш. Вземи капсулата, само че внимавай.

Вампирът се задави от щастие и дрезгаво се покашля.

— Къх… къх… пу… извинявайте… Не мога да повярвам на ушите си, господине. Това е голяма чест за мен.

Човекът в черно подсвирна и разкриви недоволно лице.

— Хайде да пропуснем ласкателствата. Няма нужда от приказки, а от действия.

Той свали тъмните очила на куриера и се вгледа съсредоточено в мътните му очи. Куриерът издържа на погледа му, но след известно време клепачите му леко потрепнаха. Хензел беше готов да се закълне, че куриерът намигна подигравателно на собственика на мазето.

— Всичко е наред — каза мъжът в черно. — Можем да започваме.

23 часа и 52 минути

Възрастният офицер в зелен мундир въртеше химикалката между пръстите си и почукваше с нея по бюрото. Лакът върху олющения му плот започна да се напуква.

Той намести още веднъж с обичаен жест очилата си с тънки рамки, а на носа му остана бледа вдлъбнатина. Вече беше време, но куриерът така и не се появи. На два пъти се обажда на човека от транзитната зона, но той също нищо не знаеше. Никога до този момент не беше имало толкова големи паузи в доставката на еликсира. Дори започна да си мисли, че Поръчителят се е отказал. Но ако беше така, тогава какво трябваше да направи с Изпълнителя?

Всичко, което килърът знаеше за него, беше телефонният му номер. Дали не го е сменил? Не, това едва ли щеше да му помогне. Защото, ако пожелаеше, Изпълнителят без проблеми щеше да намери на всеки пазар DVD с пълната база-данни за номерата на мобилните телефони в Града и щеше да разбере на кого принадлежи този номер. Ако вече не го беше направил. Всъщност офицерът не се притесняваше кой знае колко от вероятността убиецът да научи името му. Дори и да хванеха убиеца, той щеше да погълне капсулата и да остави на преследвачите си само тлеещи частички пепел. Мрежата, която свързваше Изпълнителя, Хензел и Поръчителя, не биваше да се разпада и всеки от тях — посветените в тази тайна, знаеше това.

Блъсна се врата. Офицерът трепна, а химикалката изпращя и се счупи. В кабинета влезе разрошен русоляв красавец, който носеше чаша, пълна с кафе. Без да намалява устрема си, той се спъна в прашния килим и част от течността се разля на пода. Стаята се изпълни със силен аромат и всеки би разпознал дори от десет метра, че това е оцветен спирт. Офицерът разпери ръце:

— Леле, Серьога! Сто години не съм те виждал, какво става с теб, душо изгубена?

Красавецът примлясна с пожълтелите си от тютюна устни и изплю майсторски дъвката си в ъгъла.

— Ти майтапиш ли се? Какво може да става с мен в това прокълнато място? Вчера пак тикнаха в лудницата две момчета от китайския отдел, получили нервен срив. Кой би могъл да постави под контрол черния пазар, при положение че тези мръсници нахлуват в Града с десетки хиляди? С тези темпове скоро половината от обитателите ни ще бъдат китайци! Честно ти казвам, шефът трябва да направи нещо с тяхната раждаемост на Земята. Ако в онзи шибан Китай започне гражданска война или избухне някаква епидемия, ще ни се наложи да блъскаме на три смени. А още не сме се съвзели от предпоследната цунами.

„Има си хас — помисли си злорадо офицерът. — Притесняваш се, нали, мръснико? Това не ти е като да дращиш стихчета, шибан романтик такъв. Тук хората бачкат по цели нощи, а не хабят хартията. Няма да е зле и теб да те пратят в лудницата с нервен срив. Няма да ти е за пръв път.“

За късмет на възрастния офицер поетът Сергей Есенин не можеше да чете чужди мисли. Всъщност те го наричаха поет по-скоро по навик, защото той отдавна се бе отучил да пише стихове. Есенин успя да получи сравнително леко наказание, защото служителите на Главното политическо управление, които се озоваха в Града двайсет години след смъртта му, потвърдиха, че той е бил убит, а не се е обесил в пристъп на алкохолна депресия, като преди това си е прерязал вените. Това беше съществено предимство, защото Ведомството вече векове наред измисляше невероятно жестоки наказания за самоубийците. През последните три години например те пееха отзад напред „Най-добрите хитове“ на Верка Пердючка. А когато в продължение на половин час хората изпълняваха „Меип ис олесев еин, пох-пох-пох“, след това бяха готови да ги кълцат на парчета с нажежени ножове.