Г. Зотов - Еликсир в Ада

— Защото на погребението е имало много цветя. Виж какво, не ме ядосвай, чу ли! — разгневи се Калашников. — Нямаш ли си друга работа? Остава да ме попиташ защо тревата е зелена!

— Да, бе, наистина! — облещи широко очи Малинин. — А защо тревата е зелена?

Алексей искаше да го цапардоса по мутрата още тук, на улицата. Наоколо нямаше свидетели, тъй че репутацията на Ведомството нямаше да се накърни. Това намерение толкова видимо се изписа на лицето му, че Малинин долови колко застрашителен беше този момент за него и благоразумно замълча.

Калашников изчака една минута и неохотно отпусна юмрук.

— Най-сетне. Дръж си устата затворена. И така, успях да разбера, че повечето служители на Дракула прекарват времето си в популярния тукашен бар „Самотата на кръвта“. Само че сега ние, братко, няма да отидем там…

На Малинин много му се щеше да попита къде, но му беше изключително трудно да го направи със затворена уста. Калашников разгърна подготвената предварително подробна туристическа карта на града, шумолейки силно с хартията.

— Ей тук, в съседната пешеходна пресечка — заби той пръст в очертания с червено мастило кръг, — се намира уютният дневен бар „Тъжните кучешки зъби“. Там също има много постоянни посетители, само че те не носят в джобовете си пари, а сълзи. И Хензел редовно е посещавал този бар три пъти в седмицата. Засега ще оставим колата тук.

Картата беше точна и те се озоваха пред вратата на бар „Тъжните кучешки зъби“ точно след две минути. Всъщност тя беше затворена, а на бравата й висеше табелка с надпис „Няма места“.

— Забрави ли къде се намираш? Това е най-обикновен градски номер — успокои Калашников унтерофицерът, който понечи да разбие вратата. — Нямало места! Само че за нас веднага ще се намерят.

Той почука. Разнесе се неясно скърцане, сетне се чу шум от дърпане на резе и на горната част на вратата се отвори едно импровизирано прозорче. Оттам надникна унило лице с жълти очи и сива кожа, което приличаше на жива илюстрация на наименованието на бара.

— Не можете ли да четете, мамка ви? Скъсахте ми нервите. Имаме вечер на авторските песни, билетите са продадени преди една седмица. Днес ще пеят Висоцки, Галич и Талков. През последния час на три пъти се опитаха да разбият тази врата, та се наложи да я подпрем с дъбов стол. Махайте се оттук, докато не съм извикал полиция.

— Пич, ние сме от полицията. — Пред жълтите очи се появи черна пластмасова карта. — И сме в много лошо настроение заради начина, по който посрещате гостите си.

След пет минути те седяха на кожения диван в ъгъла на бара, а пред тях в полукръг стърчаха изопнати сервитьори. Навеждайки се в раболепен поклон, запъхтеният оберкелнер постави на масата две високи чаши с червена течност.

— Заповядайте, уважаеми господа… Това е от заведението, поднасяме ви нашия специалитет.

Калашников потръпна.

— Ние не пием суха кръв. Махни тая гадория. Оберкелнерът вдигна потресено вежди.

— Не сте ли вампири?! Моля да ме извините. Тук просто ъ-ъ-ъ… не идват други същества. А пък аз се чудя защо лицето ви има такъв здрав розов тен…

— Ако в момента изпием нечия кръв, това ще бъде вашата — усмихна му се студено Алексей. — Седнете! Трябва да си поговорим сериозно за един ваш клиент.

Оберкелнерът кимна угоднически и седна на крайчеца на съседния стол. Той видимо нервничеше, а стърчащите му от полуотворената уста кучешки зъби трепереха.

— И така — започна Калашников и извади от джоба на сакото си сгънатата на четири снимка на носфератуса. — Естествено, вие познавате много добре това лице, нали?

— Разбира се — призна с готовност оберкелнерът. — Това е склададжията Хензел, който работи при Дракула. Той е наш постоянен клиент. Но откакто сте разлепили физиономията му из целия квартал, не е идвал при нас. Ако се беше появил, веднага щяхме да ви съобщим.

Малинин въртеше в ръка чашата, вглеждайки се в проблясващата тъмночервена течност. Личеше си, че изгаря от любопитство да я опита, но не можеше да се реши.

— Проблемът не е в това — махна с ръка Калашников. — Ясно е, че след като изправихме на нокти половината Град, момчето се е свряло й някоя дупка. Интересува ни нещо съвсем друго. Хензел винаги ли идваше в бара сам или с някого? Правил ли си е срещи тук, прекарвал ли е романтични вечери или нещо такова?

Оберкелнерът завъртя отрицателно глава, а кучешките му зъби продължиха да треперят.

— Срещи ли? Хензел не блестеше с красота дори според вампирските представи. Не, винаги идваше сам. Поръчваше си от най-евтината кръв, явно нямаше пари за друга, пък и откъде би могъл да има пари един обикновен склададжия? Дори никога не сядаше край маса, а винаги стърчеше на въртящия се стол до бара, защото даваме по двайсет процента отстъпка на онези, които си купуват питиетата там. И ако е разговарял с някого, правил го е само с онзи наш барман. Ей, Вили! — подвикна най-неочаквано оберкелнерът, заглушавайки звучащата китара с фалцета си. — Остави чашите и ела веднага тук! Едни хора искат да си поговорят с теб.