Г. Зотов - Еликсир в Ада

Вратата се разтресе и изпълни стаята с грохот. От настойчивите удари, които разтърсваха дървенията, веднага ставаше ясно, че ранният гост е изключително нетърпелив. Калашников скочи, защура се из стаята, подвиквайки „идвам, идвам“, и започна бързо да навлича панталоните си. Понечи да прибере смачкания лист в чекмеджето на бюрото, но моментално го измъкна обратно, тъй като се боеше да остави тази толкова ценна вещ без надзор. Създавайки хаос и разруха около себе си, Алексей стигна до вратата, която вече всеки момент щеше да изхвърчи от пантите, и дръпна масивното ръждясало резе, което изскърца мъченически.

На вратата моментално се появи Малинин, разкривил уста в мръснишка усмивка.

— А къде са мадамите? А пък аз си мислех, вашброде, че щом не отваряте толкова дълго, значи някой ви сгрява в легленцето, хи-хи-хи… Да не сте я натъпкали на бърза ръка в гардероба?

Умореният от безсънната нощ Калашников не можа да скрие гнева си:

— За какъв дявол си се домъкнал толкова рано? Да не си пиян, животно такова? Я ми дъхни!

Малинин си даде ясна сметка за ситуацията и веднага се изопна в стойка „мирно“, без да откъсва поглед от вбесеното си от безсънието началство. В същото време изобщо не престана да се хили.

— Съвсем не, вашброде! Пратиха ме да ви взема, има спешна работа.

Калашников замря в очакване на някаква неприятна изненада.

— Случило ли се е нещо? — зададе той идиотския въпрос.

Малинин потръпна и усмивката на охраненото му лице се стопи.

— Меко казано, случило се е. Менделеев е убит.

Възкръсналите комари усърдно се удряха от външната страна на прозореца, докато наблюдаваха как притежателят на апетитната кръв си облича сакото и се устремява към изхода. Закуската им се провали.

5 часа и 19 минути

Отначало убиецът се канеше да отиде в скривалището, за да вземе последната доза еликсир и да компенсира изразходваното току-що количество, но осъзна, че няма да успее. Понякога фрау Браунщайнер се събуждаше доста рано и можеше да го спипа, докато отваря вратата. И без това вече се съмваше, когато се добра до вкъщи. Някои от уличните лампи бяха запалени, но за щастие неговата улица все още тънеше в полумрак. Сърцето му преливаше от гордост. Кой каквото ще да казва, но умът му сечеше. Операцията премина направо виртуозно и дори самият Джеймс Бонд би му завидял.

Невероятната идея му хрумна моментално. Блокът на професора се смяташе за един от най-хубавите. В тях обикновено настаняваха любимците на шефа. Тези сгради бяха построени от истински френски строители, а не от някакви таджикски гастарбайтери, които в съкратени срокове вдигаха петстотинетажни катакомби с подръчни материали. В привилегирования професорски блок имаше домофон, а също така и една придирчива портиерка от Лондон, тъй че нямаше смисъл дори да си мечтае как би могъл да му отиде на гости откъм пожарното стълбище както в случая с Хитлер. Извади страшен късмет, че старецът не можеше да понася всички тези модерни постижения и затова бе поискал апартамент на нисък етаж. Ако беше получил жилищна площ дори и на етаж двеста, на убиеца щеше да му се наложи да забрави завинаги за възможността да го очисти в домашни условия.

Килърът много ясно си спомняше неотдавнашното обаждане по телефона. Глухият глас нервно избоботи: „Те почти са разкрили формулата на еликсира. Още малко и копоите ще разберат откъде се е взел. Трябва да ги забавим поне с два дни. Ликвидирайте спешно Менделеев… Във вашето скривалище има специални капсули за тази цел… Адресът му е…“

Той не се интересуваше какви бяха тези специални капсули и защо минават за особени. Изобщо не му пукаше. Между другото те изглеждаха точно като предишните, само че неизвестно защо бяха отбелязани със синя линия вместо с червена. Значи искаха да очисти Менделеев? Добре. Отношенията му с Поръчителя бяха изключително ясни — той плащаше, килърът изпълняваше задачата и нищо повече. Но когато се замисли в какъв район живееше старецът, разбра, че този път ще трябва да изобрети нещо оригинално. Ако тази нощ професорът не беше отворил прозореца, щеше да отиде утре. Спешно ли? Че какво толкова, щеше да го отложи само с един ден.

Австрийската въздушна пушка, която си бе купил отдавна, за да стреля по празни бирени бутилки, и от двайсет години се търкаляше в гардероба, най-неочаквано му влезе в работа. Права беше баба му, като казваше, че никога не бива да изхвърля стари неща. Оказа се, че не е лесно да измайстори новото смъртоносно оръжие. Трябваха му почти три часа само за да изработи напълненото с еликсир мъничко куршумче в обвивка от много тънък целофан. Ако не го беше улучил, на следващата нощ щеше да му се наложи да започне всичко отначало, защото вече нямаше време да приготвя два куршума един след друг. Технологията беше съвсем проста — при удара сгъстеният въздух на куршума трябваше да се пръсне и със силата си да изтласка от цевта струята смъртоносна течност, която би трябвало да се изстреля на около десетина метра.