Г. Зотов - Еликсир в Ада

Менделеев вдъхна с наслада миризмата на пропит с влага асфалт, подпря се с две ръце на перваза на прозореца и застана в ореола на ярката светлина. Наоколо цареше мъртвешка нощ и беше тъмно като в рог, макар че според него след около два часа трябваше да запалят лампите. Вярно, с настъпването на утрото в Града не пееха птици, защото просто нямаше слънце.

Убиецът, който разглеждаше внимателно през оптичния прицел лицето с гъста брада, разбра, че не бива да протака повече, защото професорът всеки момент щеше да се отдръпне в дъното на стаята. Всичко беше наред и просто беше физически невъзможно да не го улучи от толкова близко разстояние. Нямаше да стои на клона чак до сутринта. И без това краката му вече бяха изтръпнали.

Той изпусна бързо въздуха си и натисна бавно спусъка на винтовката. Разнесе се тих пукот, който прозвуча в ушите му като силна гръмотевица. Дмитрий Иванович изобщо не го чу. А в следващия миг престана да чува каквото и да било.

5 часа и 14 минути

Калашников лежеше само по бельо върху разбърканото продънено легло, лекуваше главоболието си със заместителя на кафе, който му беше дошъл до гуша, и си мислеше, че скоро щеше да свикне изобщо да не спи нощем, тъй като ако преброеше часовете, през които беше спал за последните три денонощия, те щяха да се окажат съвсем малко. Алексей уби два комара, стана и пусна смачканите им телца през прозореца. Тези твари успяваха да се съживят само за десет минути и след това отново се хващаха на работа.

Пружините на леглото отново изскърцаха под тежестта на тялото му, а оставената на ръба чаша с кафе подло се обърна върху чаршафа, като без малко не го заля с горещата черна течност, която миришеше отвратително. Калашников се ядоса, но бързо му мина, покри петното с одеялото и легна отгоре му. Вълнуваха го много по-сериозни неща. Дали пък да не се избръсне? Само че как да се избръсне при положение че бръсначката му беше една ръждясала „Нива“ и в Града не се предлагаше нищо друго.

Трудно беше да търсиш престъпник в Града, където населението всеки ден нарастваше със стотици хиляди нови граждани. Трябваше да, разпита подробно Ван Ли какви методи използваше полицията в Китай. За да държиш под контрол толкова граждани, трябваше да блъскаш по двайсет и четири часа в денонощието. Всъщност в родната му Русия на полицаите също не им беше лесно да работят. Например някой обирджия заколи някого в Иркутск, а сетне иди го търси — или е заминал за Варшава, прегърнал някоя хубавица, или е отишъл да купонясва в Самарканд. И не беше странно, че шефът предпочиташе да не наема на работа във Ведомството граждани от слабо населени страни, особено от европейските. Ако сложеха в тяхната кантора някой гражданин на Люксембург, след една седмица той щеше да изпадне в истерия и да се хвърли през прозореца.

Алексей се подпря на лакът и отново вдигна пред очите си доста поокъсаното парче дебела амбалажна хартия. Буквите се размазаха и започнаха да подскачат. Кафето вече не му действаше. Дали пък да не отиде да се измие? Той примижа и за стотен път се вторачи в почерка със завъртулки. Всички диктатори обожаваха да пишат с пошли завъртулки.

„Грешиш. Търси Тринайсетия. Поговори си с него за Книгата. Онова, което искаш да откриеш тук, се намира там.“

Тринайсетият. Преди той често се замисляше защо никога не вижда в Града този човек, чието име знаеше почти от раждането си. Но едва преди година успя да научи истината за мястото на неговото постоянно пребиваване. Тази новина доста го изненада, защото след смъртта на Тринайсетия нито една жива душа не се съмняваше, че той е отишъл в Ада. Че къде другаде би могъл да отиде такъв мръсник, ако не тук?

Но се оказа, че този тип бе изиграл прекалено голяма роля във формирането на човешката история, за да си живее мирно и кротко заедно с останалите грешници. Разказаха на Калашников, че Главният съд заседавал цели пет години и след като проучил подробно многобройните предложения на Ведомството — явно по това време там също е имало проблем с креатива — така и не успял да избере подходящо наказание за Тринайсетия. И тогава решили следното — да го държат под домашен арест до Страшния съд, когато всеки така или иначе щял да си получи заслуженото.

Но най-смешното бе, че бъдещето на това финално събитие продължаваше да тъне в мъгла. За последен път очакваха Страшния съд през две хилядната година, а преди това — в хилядната година. А сега вече никой не се наемаше да предскаже точната му дата. И Небесната канцелария, и Града си имаха страшно много работа и всички направо бяха затънали в купища хартии, аргументации и съгласувания. А след поредица от спорове между Гласа и шефа постановиха, че като ориентировъчна дата за края на света трябва да се смята три хилядната година. Но не беше изключено отново да го отложат.