Г. Зотов - Еликсир в Ада

Хензел си бе намерил занимание в ъгъла. Обърнат с гръб, той изстискваше един току-що уловен плъх в стъклена чаша. За негово огромно удоволствие в мазето се въдеха много плъхове. Когато свърши, доближи чашата до носа си и вдъхна с наслада миризмата на прясна кръв, а по хилавото му тяло премина силна тръпка, която приличаше на конвулсия.

Без да обръща внимание на вампира, мъжът в черно грабна мобилния телефон, който отново иззвъня.

— Слушам.

— Вече сме тук — чу той гласа на момчето. — Да слезем ли веднага с куриера в мазето, както правим винаги, или да ви почакаме в антрето на къщата?

— Един момент — отвърна любезно мъжът. — Ей сега ще дойда при вас.

Той прекъсна връзката и тръгна към вратата, пребърквайки джобовете си, за да намери ключа.

2 часа и 47 минути

Прочутият изобретател на таблицата на химическите елементи се чувстваше смъртно уморен. Старческите му очи сълзяха и той непрекъснато ги бършеше със смачкана копринена носна кърпа. Със сигурност не беше подходящо за възрастта му да се занимава с чак толкова сложни неща, защото вече трети ден не си подаваше носа от лабораторията. И тъй като работата беше секретна, по настоятелната молба на шефа му се наложи да се откаже от помощта на лаборантите, в резултат на което дори нямаше кой да му подаде една скапана епруветка. Менделеев отново преля течността от една мензура в друга и я погледна на светлината. Съдържанието засъска и злобно се разпени.

Все пак шефът беше ужасно мнителен. Защо непрекъснато настояваше да се прави един и същ анализ, след като и без това почти всичко беше ясно? Във водата първо накисваха някакъв сребърен предмет, след това прибавяха азотна киселина, която разтваряше частиците сребро и ги превръщаше в безцветни кристали, и това беше всичко. Вярно, в молекулите на веществото, което се съдържаше в праха на изгорените хора, имаше още един непознат елемент, чиято консистенция той все не можеше да определи.

Всъщност много скоро щеше да се справи, защото все пак не беше новак в работата си и затова рано или късно щеше да се добере до истината. Най-малко след два часа и най-много след един ден. Дори му стана обидно, че възложиха анализа на веществото на него. В крайна сметка в Града имаше достатъчно химици на най-различно ниво, за да изяснят ситуацията. Естествено, шефът не го пришпорваше открито, но в частните им разговори при закрити врати удряше нервно с опашка и му правеше деликатни намеци, че няма да е зле да приключи с всичко час по-скоро, защото всеки ден забавяне им коства по един човешки живот. Ти да видиш — и през ум не му бе минало, че в Ада има живот, при положение че дори на Земята не можеше да се говори за такова нещо. И много по-логично бе да възложи на някой алхимик изследването на тази толкова необичайна течност, която на това отгоре се използваше с ритуални цели.

Тресейки възмутено брада, Дмитрий Иванович хвана внимателно следващата мензура. А какво щеше да стане, ако сипеше в съдържанието малко алкали? Но пак не се получи нищо… Да, ако на негово място беше някой алхимик, на него щеше да му е по-лесно.

Той дори каза това на шефа. Поиска да привлекат към работата граф Калиостро, защото това беше точно по неговата специалност. Но шефът направо побесня. Този граф, каза, не е направил нищо в кариерата си, освен да развъжда будали и не е създал нито едно що-годе сериозно нещо. Достатъчно било да си спомнят само за фалшивия „еликсир на вечния живот“, който изобретил. В крайна сметка всички, които опитали от съмнителната напитка, се озовали в Ада, включително и самият Калиостро. Ами прочутото му превръщане на оловото в злато? И това било просто една евтина любителска халтура, която в момента можел да демонстрира дори един начинаещ фокусник в цирка в Нижни Тагил. А за другите алхимици шефът дори не пожела да чуе. И затова сега той, старият глупак, седеше и съсипваше очите си, работейки нощем като прокълнат. Но иди и протестирай, ако можеш. Някакъв мъдрец правилно беше казал: „Няма правда на земята, но няма и на небето.“ И в тази поговорка бяха забравили да добавят само едно — че под земята също няма правда.

Той отново погледна в японския микроскоп със зачервените си от напрежение очи. Молекулите се носеха една подир друга като футболисти, щураха се и се увеличаваха пред очите му. Възможно е, напълно е възможно. Менделеев не каза на шефа, че има съвсем конкретно предположение за добавката, защото дълбоко в себе си продължаваше да се съмнява. Просто беше прекалено странно. По принцип защо трябваше да се добавя такова нещо във веществото?