Г. Зотов - Еликсир в Ада

Есенин не се чувстваше чак толкова зле в Града. По улиците го разпознаваха, момичетата ходеха при него да му искат автографи, плешивите мъже в ресторантите заливаха със сълзите си и без това разреденото вино и пееха дрезгаво: „Сякаш някой в кръчмарски бой е забил в сърцето ми финландски нож.“ Главният съд се отказа да включи графата „забрава“ в присъдата му, иначе сега щеше да ремонтира спуканите тоалетни чинии в индийските покрайнини също като завистливия композитор Салиери, който непредвидливо беше отровил Моцарт.

„Жалко, че Поръчителят не се интересува от теб — мислеше си офицерът, кимайки в нужните моменти и усмихвайки се със съчувствие на Есенин. — Писна ми вече от тебе, пияно животно. И защо държат на работа такива хора. По цял ден лочи спирт и рисува гълъбчета върху служебната хартия.“

Но каза любезно, съединявайки две бланки с ръждясалия телбод:

— Стига де, братле, отпусни се. Трябва да минат само някакви си петдесет хиляди години и ще можеш да подадеш молба да ти смекчат наказанието. Не е изключено от чиновник в нашата кантора да те направят репортер във вестник „Смърт“. Че да не е лошо! Ще си седиш и ще съчиняваш криво-ляво стихчета за рождения ден на шефа. Какво толкова? Все пак това не е като да тичаш след китайците.

— Не зная — отвърна кисело Есенин и машинално отпи голяма глътка спирт. — Все си мисля, че може би не бива да подавам молба. За осемдесет и две години свикнах тук. Седиш си, прехвърляш листовете насам-натам, топло ти е, светло ти е и мухите не те хапят. Боя се, че може да стане от трън, та на глог и след това ще трябва вечно да тичам като шантав по пресконференции.

Офицерът знаеше от малък стиховете на Есенин и го смяташе за божество. И през ум не му бе минавало, че някога може да се срещне лично с него, затова еснафското поведение на поета го дразнеше. Все пак тези творци бяха доста кекав народ. Много е лесно да си популярен, когато покрай теб няма никаква конкуренция. Но я се опитай да си такъв в ситуация, когато влизаш в автобуса, а там Пушкин продава билети, или се отбиваш в закусвалнята, а там Цветаева разнася бира с таблата, или спираш да си купиш цигари, а пък житана от будката ти подава Лермонтов. На тези дори да им кажеш името си, те, свинете проклети, ще те попита: „Кой-кой?“

Не, Градът бързо сриваше знаменитостите и той бе усетил това върху себе си, макар да не беше поет нито попзвезда. Сергей Есенин не издържа на конкуренцията и престана да пише стихове, но не заряза пиенето. Смяната му в кантората току-що беше започнала, но той вече така смърдеше на алкохол, че ако човек застанеше до него, направо можеше да си замезва. Ако се съдеше по това какви количества лочеше, сигурно в апартамента му по водопровода пускаха спирт.

— Е, както искаш — каза насмешливо офицерът. — Това си е твоя работа. Щом тук ти харесва, аз мога само да съм доволен. Наистина съм щастлив, че работя с човек като теб.

— И аз също — зарадва се Есенин. — Добре, тръгвам си вече. Отбих се за малко само да те поздравя. Между другото, твоята смяна свърши. Защо не си тръгваш?

— Ами, нали виждаш, затрупан съм с работа — смръщи се офицерът. — Днес пак имаше земетресение в Иран и на контролния пункт ей сега ще надойдат толкова хора, омотани с бинтове, че направо да полудееш. Тъй че ще остана още три-четири часа да поработя. Може би така ще е по-добре, отколкото сетне да тичам като ужилен из кантората още от обяд.

— Е, щом искаш, остани, скъпи мой. Аз си тръгвам. Прегръщам те.

— Успех, старче.

Когато вратата се затвори след Есенин, усмивката изчезна от лицето на офицера. Да, такива мръсници навсякъде щяха да се уредят както им е удобно. Той беше виждал как това поетче излизаше от офиса, а пред централния вход го чакаше тълпа от девойки, мокрейки се от дъжда. А какво чак толкова беше направил? Да не би да беше спасил някого, да не би да беше помогнал на някого, да не би да се бе погрижил за някого? Не. А пък на него абсолютно никой не му носеше цветя, макар да бе помогнал на толкова много хора. Но, от друга страна, кой е казал, че в Рая е по-добре? Как ли пък нямаше да се любува на онези самодоволни мутри на праведниците, които се разхождаха важно, придружавани от екскурзоводи, из квартала с казаните. Може би изобщо нямаше никакъв Рай, а всички тамошни туристи бяха изобретени от шефа, та да ядосва още повече гражданите? Както и да е, какъв смисъл имаше да си блъска главата над това. Все едно нямаше възможност да провери всичко това лично.