Г. Зотов - Еликсир в Ада

— Невероятно — прошепна едва чуто Малинин и се стовари в тревата. Поседя около минута, разглеждайки разсеяно повяхналата трева наоколо, и накрая повърна. — Интересно, за какъв дявол винаги става така? Защо е тази закономерност? Защо, когато в някоя най-обикновена кримка се появява някакъв клепоух маниак средна ръка, задължително си поставя за задача най-малкото да унищожи целия свят? Направо не може да се живее от тези глобални злодейски гении. Ако я караме по този начин, скоро няма да има кой да краде портмонета.

— И аз мисля така, братко — каза сдържано Калашников. — Но какво да се прави? Такава е спецификата на злото. Да вземем например „Ал Кайда“. След като хората й взривиха кулите в Ню Йорк, вече нямат право да се захващат с дребни неща, защото поклонниците им няма да ги разберат. Самотните злодеи също нямат кой знае какъв избор и ако заколят седем мъже и жени, кажи ми, моля ти се, кой ще оцени такава дреболия? Хората само ще се изсмеят и ще кажат, че се е появил някакъв дилетант. А пък да се стремиш да предизвикаш края на света е суперско, още повече че досега никой не е успял да го постигне. Вярно, те не се замислят какво ще стане сетне. Но нали точно затова са маниаци.

Лицето на Малинин се покри със сиви петна, а върху скулите му легнаха тъмни сенки.

— Я ми кажи, ти не посичаше ли с шашка фрицовете като зелки в Перемишел? — вбеси се Калашников. — А пък сега се изплаши от някакъв си поп. Тръгвай бързо. Трябва да приключим, преди да се съмне. Аз влизам пръв, ти влизаш след мен, само че малко по-късно, за да не стане ясно, че сме двама, защото всичко наоколо се вижда много добре от къщата.

Малинин кимна и неохотно се изправи.

Те стигнаха крадешком до къщата на отец Андрей, като от време на време светваха с джобното фенерче, защото слънцето се скри зад облаците и притъмня. Калашников се раздели с Малинин, стисвайки ръката му за сбогом, събу обувките си и се промъкна безшумно до прозореца от лявата страна на къщата. За изненада на Алексей той беше отворен. Калашников пое дълбоко хладния въздух и долови остра гъделичкаща миризма в него.

Това беше миризмата на разлят бензин.

7 часа и 17 минути

Отец Алексей забеляза случайно самотните силуети още докато слизаха от хълма. Не започна да размишлява кои са те и защо идват при него или пък просто се канят да минат покрай къщата му, а веднага хукна към стаята да вземе автомата си. Когато се върна до отворения прозорец и погледна навън през инфрачервения прицел на калашника, вече не откри никого.

Кой ли можеше да е това? Може би Хензел? Или изчезналият лейтенант? Стиснал насоченото оръжие в дясната си ръка, той отвори вратата. По рохката пръст близо до прозореца се виждаха ясни следи от боси крака. Явно някой беше влязъл в къщата му. Какво пък, добре, че все още беше ранно утро. И който и да бе този човек — крадец или ченге, той нямаше да се измъкне жив. Имаше достатъчно патрони да избие цял батальон, а освен това в кабинета си държеше и един пистолет. Но кой ли му бе дошъл на гости?

Дръпването на затвора на автомата прозвуча стряскащо силно в тишината.

Стиснал ножа в ръка, Калашников изтича на пръсти по стълбището и по чудо не удари главата си в абажура, който висеше много ниско. Носът и очите му силно го смъдяха и той едва се сдържа да не кихне. Навсякъде миришеше на бензин, пък и тубите бяха наредени покрай стената. По всичко личеше, че след един-два часа светият отец се канеше да запали жилището си и да замине за някой далечен край. И затова двамата с Малинин трябваше да внимават много да не се опекат в тази фурна. Но на този етап все още нищо не гореше. А това означаваше, че отчето беше някъде наблизо до къщата и може би пренасяше пленниците в багажника.

Така, а това какво е? Приличаше на дръжка на врата. Той я натисна лекичко и вратата се отвори. Въпреки че вече се бе съмнало, вътре беше тъмно като в рог. Заради тежките зелени завеси цареше пълен мрак.

Очите му трудно свикнаха с тъмнината и той различи в мрака очертанията на едно бюро и на един шкаф. Нямаше да е зле да драсне клечка кибрит, но не биваше да рискува с бензина, защото всичко щеше да се взриви отведнъж и да настане страшна веселба. Той напипа някакъв квадратен предмет на бюрото и го дръпна към себе си. Аха, беше точно това, за което си мислеше… Ето я и Книгата. Явно отчето често я препрочиташе.

Алексей прерови чекмеджетата на бюрото. Не, бяха празни… Трябваше да продължи нататък, защото собственикът може би вече се бе върнал и бе открил, че в дома му има неканени гости. Но той не забеляза малкия пистолет, който бе оставен малко встрани от Книгата зад преспапието.