Г. Зотов - Еликсир в Ада

Отец Андрей сложи последната туба в мазето, извади от хладилника кана с квас и го изпи на един дъх, без да забелязва, че струйката сладникава течност капе по гърдите му. Жалко за къщата, само кухнята струваше сума пари, но тук той беше оставил твърде много следи. И всичко трябваше да изгори — и тайната стая, и мазето, и остатъците от еликсира, та след като заминеше, крайно любопитните местни ченгета и московските поклонници да нямат какво да проучват.

Не беше изпаднал в паника. В никакъв случай. Просто така го бяха научили и в специалните части — ако се появи нежелан труп, веднага да го изгори, защото никой не би могъл да те накаже заради някакви въглени. А сетне, в горската база, щеше да разиграе всичко като по ноти и щеше да обмисли всички издънки, които направи, този път, без да допуска грешки. Призори, когато събереше багажа си и се подготвеше да пренесе заспалите пленници, щеше да излее бензина от тубите. Веднага след като прекрачеше прага с последната жертва, пламъците трябваше да обхванат едновременно и къщата, и мазето. Нямаше да се оправдава, че пожарът е избухнал внезапно, защото азербайджанецът от бензиностанцията и без това щеше да каже, че е купил бензин. В такъв случай те щяха да го попитат защо е подпалил къщата. Но тя не беше застрахована и си беше негова лична собственост, така че можеше да прави каквото си иска с нея. Щеше да обясни, че е сънувал лош сън, който му подсказал, че в къщата се е вселила нечиста сила, която върлува из мазето му.

По радиото, което работеше в кухнята, споменаха в поредния обзор на криминалните произшествия, че преди около един час неизвестни лица са ограбили малко магазинче за дрехи в подмосковското селище Лобня. Крадците не взели кой знае какво — само два костюма, ризи и три хиляди рубли от разбитата с лост каса. Отец Андрей не чу това, защото си вършеше работата в мазето. Пък и дори да го бе чул, едва ли щеше да му обърне внимание.

6 часа и 25 минути

Промъквайки се през бодливите клони, Калашников и Малинин крачеха към къщата на отец Андрей по същата пътечка със стърчащи възлести коренища, по която съвсем неотдавна тичаше и вече превърнатият на вампир нещастен лейтенант Артьомий Петрович Харченко. През целия път Алексей тихичко, но злостно ругаеше унтерофицера заради това, че го чака край Василиевския склон три часа повече, отколкото се бяха уговорили, преди да изпият еликсира. А той се оправдаваше вяло, сънено и безизразно и вадеше елховите иглички от косата си.

— Вашброде, какво можех да направя? Не мога просто ей така да удрям хората по главите. А пък, за да накарам едно девойче да се влюби в мен, да взема дрехи и пари за билет назаем от брат му, ми трябваше доста време. И без това страшно бързах, и се справих само за два часа. Че това много ли е? Пък и се разбра, че сега не пускат на аероплана без пашпорт… Та трябваше да бутна още сто долара на полицая на онзи аеродрум, за да ме пусне на борда. А пък девойчето беше много сочно и много пламенно, леле-мале, направо огън. Даде ми и картичката си с надпис, искате ли да я видите?

— Глупак! — изсъска Калашников, като едва се сдържаше да не се разкрещи, потискайки завистта си. — Имаме толкова важна работа, а пък ти, животно такова, си теглил една майна на всичко и се търкаляш из женските кревати. Никога няма да се минеш. И къде се е чуло и видяло гол и мръсен мъж, който излиза посред нощ от гората, само за два часа да накара първата срещната жена да си изгуби ума по него?

Малинин се ухили доволно като преял със сметана котарак.

— Че това е проста работа, вашброде — отвърна той и продължи да гледа в краката си. — Понякога, когато на село излизах вечер на стъргалото, си избирах най-цицорестата мома и веднага…

— Страхотно — обобщи Калашников. — А пък аз, потомственият дворянин, трябваше да строша катинара на някакъв скапан хангар, за да се облека. Да не мислиш, че ми беше приятно да постъпвам като онези, които навремето залавях? Взех и едно костюмче за теб, понеже си казах: ще се появи тоя глупак гол на Червения площад и тогава лошо му се пише.

— Е-е-ех! — проточи тъжно Малинин, загледан в изсветляващите силуети на дърветата. — Много ми е мъчно, че не можахме да разгледаме нищо. Толкова години сънувам Русия и все си мислех дали някога ще мога да я зърна поне веднъж… А пък сега от гората отидох в Ростов, оттам — в леглото, оттам — в банята, а оттам — на летището… Само докато пътувах с таксито към Василиевския склон, видях някои нови неща. Но в Москва движението е също като в Ада. Задръстванията по улиците са страшни, пътните милиционери са изроди и всички се псуват помежду си.