Г. Зотов - Еликсир в Ада

— Няма — потвърди Калашников. — Затова според арамейското заклинание, ако хапнем малко червено зеле, ще се озовем точно на местата, където сме били погребани след смъртта си. Може да се наложи да излезем на белия свят от разровените гробове. Представяш ли си колко колоритно ще изглежда това отстрани? „Утрото на мъртъвците“ на Ромеро пасти да яде. Защо пребледня така? Добре де, братле, шегувам се, нямаме нужда от излишни свидетели и инфаркти. Мен другарите ми ме погребаха в една братска могила край Москва. А теб къде те закопаха?

— Ами там е работата, че съм погребан край Ростов — призна мрачно Малинин. — В такъв случай как ще се срещнем с вас? За да стигна до Москва, сигурно ще трябва да пътувам поне една седмица с влака.

— Казват, че сега влаковете се движели много по-бързо. Пък и за какво ти е влак? Ще летиш със самолет. Между другото, мога да те зарадвам с една приятна новина — от гроба ще излезеш чисто гол, защото по време на прехвърлянето дрехите изгарят.

— И таз добра… И как ще се движа в тоя срамен вид, че и без пари? — посърна Малинин.

— Унтерофицер, ти си също като някаква ученичка, която се целува за пръв път, на всичко трябва да те учи човек — тросна му се Калашников. — Ще цапардосаш някого лекичко по главата в някоя тъмна пресечка, ще му вземеш парите, костюма и документите, след което ще отидеш веднага на летището, а пък на полицая ще му бутнеш една стотачка. Докато открият, че си извършил нещо, ти вече ще си Москва, а там ще си вземеш файтон и ще отидеш на Червения площад. И след пет часа ще се срещнем на Василиевския склон… Само да не ми закъснееш като днес.

— Ами, ако не успея?

— Това е заповед! — заяви Калашников, като по този начин сложи край на възможността да продължат обсъждането, а унтерофицерът се изпъна и застана мирно. — Трябва да успееш.

Навън се разнесе скърцане на спирачки и шум от безброй мотори. Пред входа спряха десетина автомобила, включително и едно черно ламборгини диаболо. В този случай шефът не бе сметнал за необходимо да крие присъствието си. Мъртвите бабички на пейките зарязаха вечните си плетки, започнаха да разглеждат с интерес новопристигналите и да си шепнат. Върху покрива на съседната сграда проблесна стъкло на обектив. По всичко личеше, че там се бяха настанили вездесъщите фотографи от жълтите вестници или телевизионери със специални камери. Някакъв човек се втурна към шефа за автограф, но охраната го отстрани.

— Решавай — повтори настойчиво Калашников. — Времето изтича. Ако не дойдеш с мен, тръгвам сам, защото тази работа е много важна. Все някак ще се справя.

Унтерофицерът замахна силно и удари униформената си фуражка с кокарда на пода.

— Да върви всичко по дяволите — усмихна се горчиво Малинин и се подготви за неизбежното. — Да става каквото ще, където сте вие, там ще съм и аз, вашброде. Наистина е глупаво да се страхувам. Седя тук и се треса, като че ли съм се изплашил от смъртта. Но нали и без това вече сме мъртви?

По стълбището се чу тропот. Калашников сложи на масата малкото диктофонче, на което предвидливо бе записал откровенията на доктора. По време на разговора му със Склифасофски цифровата машинарийка беше във външния му джоб.

— Ох, най-сетне те убедих — усмихна се Алексей. — Добре, в такъв случай се приготви. Вземи червената ампула, на „три“ отчупи капачката й и я излей в устата си. Като водка.

— Жалко, че няма кисела краставичка… Само да не я сбъркам със синята… — размърмори се Малинин и с разтреперани пръсти извади нужната капсула от пластмасовата кутийка.

— Стига си хленчил, унтер. Нямаме време да мислим. Хайде, тръгваме! Раз, два… ТРИ!

В един и същи миг и двамата изпитаха ужасна болка, сякаш белите им дробове се бяха напоили с капчици разтопено олово. Чудовищното усещане, което ги накара да се загърнат в невиждани конвулсии, продължи само две секунди, а след това Малинин и Калашников усетиха как се взривяват милиони огнени искри, които моментално разкъсаха телата им на дребни частици и те се понесоха нанякъде по пламтящия коридор с невиждана космическа скорост. Разнесе се грохот, подобен на атомен взрив, който направо можеше да ти спука тъпанчетата, и всичко потъна в огромна като цунами ревяща вълна от непрогледен мрак.

Вцепенените хора застинаха на вратата и гледаха шокирани към завързания доктор Склифасофски и тлеещите парченца горяща пепел, която се бе пръснала по пода покрай двете празни ампули и контешката фуражка с казашка лента.