Г. Зотов - Епидемия в рая

— Пак ли идва краят на света? — пребледня Малинин. — Втори път няма да преживея такова нещо. Искате ли да им откажем? Като нищо можем пак да налетим на камара трупове.

— Вече се уморих от теб, Серьога — ядоса се Калашников. — Какви трупове? Дори и аз още не зная за какво става дума. Като дойда, ще ти разкажа. Хайде, вади гарафата. Ще си поприказваме.

Малинин окачи слушалката върху вилката и седна бавно на пода, но забрави да разплете ръцете си. Изведнъж напълно му се отщя да пие водка. Той удари злобно дъното на гарафата в стената и размаза една хлебарка, която си кротуваше там. Унтерофицерът знаеше, че нещастното насекомо щеше да оживее, защото в ада никой не умираше.

Но в момента наистина му се искаше да убие някого…

четвъртък, малко по-рано, 21 часа и 11 минути

Шефа гледаше обкованата със злато врата на кабинета и на лицето му беше изписано крайно недоверие. С него току-що се свърза вярната му секретарка — френската кралица Мария-Антоанета, и развълнувано му съобщи, че е дошъл необичаен посетител по някакъв изключително важен въпрос. Толкова необичаен, че Шефа тутакси забрави за всички спешни срещи. Виж ти, те вече го търсеха сами. До скоро той дори не можеше да си мечтае за това. Колко хубаво, че никога не спеше, иначе със сигурност щеше да си помисли, че сънува. Какво пък, нямаше да е грях да поудължи този безценен миг, като подържи малко госта в огромната приемна. Потупвайки отмъстително с опашката си, Шефа почака още малко, за да поизмъчи новодошлия, а след това натисна бутона на интеркома с дългата фаланга на мъхнатия си пръст.

— Да влезе — каза той с официален тон. И зае поза на изключително заето същество, грабвайки купчинка листове и слагайки очила на носа си.

Вратата се отвори, а през нея безшумно се промъкна фигура, облечена с дълго до петите монашеско наметало с качулка. На гърба му се издигаше гърбица, но Шефа много добре знаеше, че това не е някакъв вроден недъг. Би трябвало да се престори, че не го познава, но босът не се сдържа.

— Я виж ти кой е дошъл! — Шефа побутна очилата към върха на носа си и впери жълтите си очи в посетителя. — Гаврюша в целия си блясък! Какво става, скъпи мой? Да не би Гласа пак да е оставил управлението на теб, а ти отново да си се издънил, както миналия път, когато проспа проблема с фюрера?

Шефа знаеше, че има пълното право да си позволи такъв пренебрежителен тон в разговора си с госта. При положение че новодошлият бе дръзнал да извърши тази нечувана дързост — да се появи в кабинета му инкогнито, това означаваше, че има ОГРОМНА нужда от него. Посетителят смъкна качулката от главата си, а по раменете му се разпиляха златни къдрици и се разкри волево младо лице с тънък нос и покрити със светла брада бузи. Без да чака покана, Гавраил седна в неудобното кресло от другата страна на масата.

— Гласа изобщо не знае, че съм дошъл тук. Взех решението да се срещна с теб на свой риск и на своя отговорност — отговори тихичко той. — Наложи ми се да използвам VIP-пропуска, който дава право на представителите на Небесната канцелария да ходят в Ада, за да инспектират. Вярно, откакто се помня, никой никога не го е използвал. Трябва спешно да се консултирам с теб. Напоследък в Рая започнаха да стават странни неща и аз не мога да намеря логично обяснение за тях.

Настроението на шефа се подобри. Денят определено завършваше много добре и когато архангелът си тръгнеше, задължително щеше да пийне нещо.

— Поздравявам те най-искрено — усмихна се садистично той. — Гласа със сигурност няма да ти прости втора такава тежка издънка, въпреки политиката му на всеопрощение, която се рекламира толкова мащабно. Ще те пратят на Земята като ангел-хранител и ще бачкаш на две смени — денем ще регулираш уличното движение, за да предотвратяваш автомобилни катастрофи, а нощем ще шушнеш в ушите на девойките в пубертета да не си смъкват гащичките.

Гавраил размърда разочаровано криле и гърбът му потръпна. А сетне вдигна глава и погледна непреклонно Шефа в тържествуващите му очи.

— И все пак ти си страшно злобно създание — проточи натъжено архангелът. — Наистина ли си забравил всичко? Та нали навремето ти също беше ангел, работехме в едно ведомство, бюрата ни в централния офис бяха едно срещу друго. Наистина ли не си спомняш как всички от ведомството ходехме всяка неделя на пикник край кораловите острови? Там ти свиреше на китара и беше душата на компанията.