Г. Зотов - Епидемия в рая

От физиономията на Гавраил присъстващите много добре разбираха, че архангелът се опитва да потисне още по-силния си изблик на ярост. Настроението му окончателно се развали. Най-вероятно скъпият Серафимчик пак се бе успал. За сто двайсет и пети път. Колкото и да му набиваха в главата, че трябва да идва навреме на работа, от това нямаше никаква полза. Явно трябваше да предложат на Гласа да въведе парични наказания, защото Шефа например (направо да си плюеш в пазвата) за далеч по-безобидни неща превръщаше служителите в пепел. Ето какво щеше да направи той сега — щеше да закрие заседанието и да отиде в дома на този тип, за да го спипа в леглото по бели гащи и така да му попречи да излъже (Серафим оправдаваше редовните си закъснения с това, че спешно му се е наложило да спасява поредната заблудена душа). Подобна свинщина не се случваше за пръв път и търпението на Гавраил окончателно се изчерпа.

Архангелът стана плавно от креслото, подпирайки се с крило на масата.

— Обявявам почивка — заяви мрачно, загледан в грейналите от радост лица на служителите от офиса. — Но никой да не си тръгва. Ще се върна бързо.

След десет минути Гавраил стигна с правителствената сребърна колесница, в която бяха впрегнати три бели коня, до двуетажната вила от бамбук, над която равномерно се поклащаха върхарите на кокосови палми. Даде знак на кочияша да го почака и изтича по стъпалата пред входа, като си помагаше, размахвайки леко криле. Архангелът тъкмо се канеше да забарабани по вратата, но тя внезапно се отвори широко още при първия удар. „Не е заключил? Няма значение… от кого да се заключваш тук…“ Гавраил се промъкна на пръсти в обзаведения в псевдояпонски стил хол, където по стените висяха самурайски мечове с дръжки от кожа на акула, която не им позволяваше да се изплъзват от ръцете по време на бой. В момента японският стил на оформление беше много модерен, а изтънченият като момиче Серафим обичаше да следва последната земна мода, откакто започнаха отново да го пускат от време на време в командировки на земята. Гавраил се подхлъзна на сламената рогозка, върху която бяха изобразени самураи, но се сдържа да не избибитка, за да не дава лош пример на кочияша.

— Серафим, събуди се! — извика архангелът, а по коридорите се разнесе кънтящо ехо.

Набирайки скорост, Гавраил влезе с решителна крачка в спалнята, чиито стени бяха облицовани с небесносин шанхайски атлаз. Въпреки очакванията му никой не спеше в огромното легло за три персони, но одеялото и възглавниците бяха смачкани така, сякаш допреди малко някой бе лежал върху тях. Гавраил не откри Серафим нито да плува в мраморния басейн, нито да лежи на шезлонга на снежнобелия плаж или да разпуска в японската сауна с горещи камъни. Служебният му мобилен телефон беше включен на малката масичка и самотно пискаше със сигналите на неприетите обаждания. Гавраил взе апарата, разгледа дисплея и забеляза, че будилникът му е настроен точно за десет часа. Само че къде беше изчезнал собственикът на апарата?

— Серафим? — извика той разтревожен, този път по-високо.

— Серафим?! — повтори Гавраил вече отчаяно.

Никой не му отговори.

четвъртък, 23 часа и 02 минути

„Правичката да си река, въобще не знам що пиша туй. Ако требе да съм честен, хич не ставам за писател. Пък и в наш’то село нивгиш не са тачили тия ми ти писатели, понеже от техните книжки, освен да си свиеш цигарка или да идеш по нужда, няма никва друга полза. Ама кат’ е знайно къв ужас преживяхме наскоро с негово благородие, за такъв страшен разказ, правичката ще ви река, четвърт водка е малко да ми дадат. Моят щабскапитан господин Калашников точно тъй ми рече: ти, братле, записвай, щото шъ има к’во да си спомняме на стари години. И взе, че пак забрави, че тия стари години нивгиш няма да дойдат. Щото ние с него са намираме не къде да е, а във възможно най-адското пъкло — на онзи свят, дето негово благородие почти сто години бачка заедно с мен в Управлението за наказания. Главният началник на това управление (ние му викаме Шефа) е личен враг на рода човешки и има рога, копита и опашка с пискюл. Под негово ръководство заедно измисляме как да наказваме известните хора в Ада — крале, президенти и разните му там певци. И аз кат’ един същински Бизон Карузо на необитаемия остров взех да си водя дневник — ката ден описвам кво шъ стани с тази и кво ощи шъ са случи. Таман преди шест месеца двамцата с господин Калашников разкрихме грандиозно престъпление в Ада и спасихме цялата вселена от края на света. Сиреч, аз бях тоя, дето най-вече разобличи вражеските козни, ама требе привичката да си кажа, чи негово благородие малко ми помогна. Ако бяхме в майката Русия, царят-господарят веднага щеше да мъ произведе във фелдмаршал, ама в проклетото пъкло (ние помежду си му викаме Града, понеже е построено като един грамадански град) ми дадоха сал пропуск за един месец за квартала на нимфоманките, дето са и Лукреция Борджия, и Месалина, и фотомоделката Ан-Никол Смит, и даже порнозвездата Лола Ферари. Ама к’ъв ти месец, те за една седмица тъй ма огрухаха, чи до ден-днешен едва си местя краците. А пък негово благородие получи повече благоволение от Шефа и дълбока почит. Хванаха го за нежните ръчици и го преселиха в един баровски квартал, та сега си живее на третия етаж кат’ на Господа в пазвата — асансьорът нивгиш ни съ чупи, електрика има денем и нощем, в топлата вода, ако щеш плувай, ако щеш съ дави, комшиите не вдигат скандали и до един са разни професори и академици. Де да имах аз такъв късмет, а пък негово благородие на всичкото отгоре е недоволен, понеже му обещали да му дадат възможност да са види с жена си Алевтина, която съ развява из Рая, ама още го пързалят. Да му таковам мамицата! Всеки на негово място щеше да откачи от късмета си за пръв път от сто годин да съ изкъпе с топла вода, ама на негово благородие пак нищо не му хареса. И без туй рядко го виждах засмян, а пък сега стана съвсем начумерен, нищо чи ходи на работа с ново волво, а пък костюма му го уши самиот Кристиан Диор със собствените си кунки. Ама аз съм си доволен от съдбата, пък к’во кат’ ма минаха с наградата — що да съ сърдя като такваз е войнишката ни участ. А пък как само са прочу господин Калашников! Пред Управлението за наказания по цял ден висят моми и искат ахтограхи, папараците са напъхват на тълпи през прозореца, телевизиите му спукаха тилифоните, репортерите риват и искат интарвута. Дотам съ докараха нищата, че скоро самиот режисьорин Сергей Понтарчук шъ снима за него велик блокбастър с взривове и разни други скъпи пиротехники. Отначало искаха да нахарзулят тая работа на Спилбърг, ама разправят, че тоя негодник бил добре със здравето и нямало скоро да мре. Вярно, когат’ моят щабскапитан разбра кой шъ гу изобразява на екрана, три дни требеше да го наливаме с чист спирт и да му тургаме компреси на челото, понеже поканиха един британец — Фреди Меркюри. Ама аз си мисля, чи той става, щото е мъж в силата си и освен туй има мустаци. А пък женската му — Алевтина, по сюжет и изобщо, щяла да я играе една французка мома с големи нянки“.