Г. Зотов - Епидемия в рая

— Хиляда долара — рече с груб и неподозирано дрезгав глас „лилавото“ момче, взряно апатично в безоблачното небе.

Петрович залитна настрани, а пред очите му притъмня. Подобно усещане бе изпитвал някъде преди около четирийсет години, когато по време на братовата си сватба на пияна глава се сби с шурея си и го треснаха с една тараба от оградата.

— Какво?! — задави се старецът, не вярваше на ушите си.

— Една бинка — повтори младежът и в подкрепа на думите си извади от джоба си пачка чисто нови проскърцващи сивкавозелени банкноти. — Вече обиколихме цялото село. Бабичката ей там ни каза, че ти сигурно имаш, понеже живееш сам и ти е по-лесно да ги скриеш. Но щом не искаш, недей, дядо. Ние изчезваме.

Той се обърна с престорено безразличие, но Петрович го сграбчи за рамото. Изтрезня само за миг и вече не виждаше нищо друго, освен зелените хартийки и онази батарея от бутилки, която можеше да си купи с тях.

— И от какъв зор ви е ТОВА? — попита той с известна предпазливост.

— Щом ти казваме, че ни трябва, значи ни трябва, деденце — отсече с безкомпромисна прямота „лилавото“ педалче. — На теб пука ли ти за какво ще получиш кинти?

Старецът се озърна крадешком наоколо — вече беше тъмно, а по улицата с трън да въртиш. Вярно, наблизо светеше една улична лампа, но едва-едва, все едно че изобщо я нямаше.

— Хайде-хайде, стига и ти… Елате да влезем вътре, синковци… Ще си побъбрим.

Той затвори вратата и предвидливо провери дали резето е влязло добре в дупката, та да не би някой от съселяните му да реши да влезе, без да чука, както беше прието по тези места. Сетне повика с жест гостите си в десния тъмен ъгъл на стаичката и размърда плъстения си ботуш, а надупченото от молци килимче отхвърча настрани. На пода се разкри грубо издялан на ръка капак на отвор, който обикновено оставаше скрит за чуждите очи.

— Ще слезем долу — покашля се Петрович. — Стоката е там, в мазето. Само че, момчета, имам едно условие — ако сетне ченгетата дойдат тук да ми предявяват претенции, аз не съм ви виждал и вие не ме познавате. Първо дайте парите.

Първото „педалче“ изобщо не реагира на предложението му. Стоеше навело глава настрани като птица и разглеждаше отвора. А другото разкриви начервените си устни в усмивка и подаде въжделените долари на Петрович.

— Не бой се, дядка. Това е ясно.

Тримата мъже слязоха по разклатената стълба във вътрешността на студено и почти тъмно мазе, където спареният въздух бе наситен е миризма на миши изпражнения и вкисната туршия. Петровия отиде в най-отдалечения ъгъл и като пъшкаше, отмести масивната капа за зеле. Силна болка преряза гърба му и той се хвана за хлъзгавия край на кацата, дишайки тежко.

— Останаха ми последните две. Искаха да ги изгорят, но аз не ги дадох. Те са си наред, а пък аз трябва да живея някак — промърмори дрезгаво. — И нямам пари да купувам нова стока.

„Педалчетата“ бързо се спогледаха. Единият попита нещо другия на странен, непознат на стареца гърлен език. А той му кимна и му отговори кратко. „И таз добра — помисли си натъжено Петрович, докато чакаше болката да отмине. — Не стига, че са педали, ами на това отгоре са и арменци.“

Той се изправи бавно, притискайки болния си гръб с жилестата си ръка.

— ТОВА ли ви трябва? Вземайте го и си вървете. Нали помните какви са условията?

— Разбира се — каза мило „педалчето“ и светкавично стрелна добре поддържаната си ръчица напред, а черният лак на ноктите му проблесна с искрящи звездички.

И в същия миг Петрович осъзна, че пред него не стоят никакви гейове, а момичета, съвсем истински момичета, само че с остри и дори злобни черти на лицата, облечени в мъжки дрехи. Пък и гласовете им не бяха момичешки, а простудени и дрезгави като на дървари, та затова той ги сбърка с „педалчета“. Пистолетът „Хеклер и Кох“ със заглушител блъвна облаче дим и старецът усети тъп удар в лявата страна на гърдите си, а сетне отхвръкна към стената. Не почувства болка, но внезапно осъзна, че лежи на една страна до кацата, след като небръснатата му буза се удари в замръзналия пръстен под. Петрович дори успя да се изненада — чудна работа, не изпитваше болка, но усещаше студ. Той премести очи към фигурата в лилавите панталони, която все повече се размазваше пред очите му, и съзнанието му парна затихващата мисъл, че днес Фроска няма да получи трийсет рубли, а той няма да изхарчи доларите, които толкова неочаквано влязоха в джоба му. Кръвта образуваше тъмна локва, а човекът с пистолета отстъпи предпазливо встрани, за да не изцапа модерните си италиански ботушки. Изчака малко, прицели се и стреля отново — този път в главата.