Г. Зотов - Епидемия в рая

— Раел, наистина ли беше толкова необходимо да направиш това? — разнесе се глас зад него. На лицето на момчето със зеления клин бе изписано нещо като недоволство.

Съществото с черните нокти, което всъщност много трудно би могло да се нарече както мъж, така и жена, свали димящото оръжие.

— Да, Локи. Дядото веднага щеше да хукне да пропива парите и цялото село щеше да види, че той неизвестно откъде се е сдобил с камарата кинти. И кой му ги е дал? Ами, разхождаха се тук двама и молеха да им продадат едно нещо. — Убиецът дрезгаво се засмя. — Старецът често имал запои, поркал в несвяст, казаха ми това в три къщи подред. Ще го открият най-рано след седмица, преди това няма да се усетят. Че може и по-късно да стане. А в това време ние ще успеем да свършим всичко. А ти защо се притесняваш чак толкова, просто не разбирам? Като че ли това ти е за пръв път.

— Не ми е за пръв път — съгласи се Локи. — Но ако нещо не ти се случва дълго в живота, успяваш да отвикнеш от него, нали така?

— Хайде да не се впускаме във философстване — усмихна се Раел. — Днес Калипсо очаква С ТРЕПЕТ резултати и ние не бива да я разочароваме. Може би най-сетне ще се стегнеш и ще започнеш да действаш, а? Времето ни е скъпо.

Съществото със зеления клин на име Локи предпочете да не отговаря, приклекна до трупа и сръчно отвори плоското куфарче. В удобните му кожени джобчета се мъдреха странни на пръв поглед предмети — пластмасови нечупливи колби, спринцовки и скалпели. Локи извади маска за лице от марля, сложи я на устата си и подаде още една на убиеца, а той бързо завърза връзките й зад ушите си. След това Локи измъкна от джобчето скалпел с тънко острие и погледна към ъгъла зад кацата, където нещо мърдаше. Изчака малко и намъкна плътни гумени ръкавици на ръцете си.

— Внимавай — предупреди го първото „педалче“. — Това е много опасно.

— Зная — сви свадливо тесните си рамене другото.

Сетне се изправи, пружинирайки на краката си, и прескочи локвата черна и вече съсирваща се кръв, поклащайки ледената стомана на скалпела в ръката си…

неделя, 21 часа и 20 минути

Прибоят шумеше тихичко и нежно, а вълните на прозрачния океан съскаха с пяната си и бавно облизваха белия коралов пясък. Топлият бриз поклащаше върховете на кокосовите палми, а между стъблата им бяха опънати копринени хамаци. Небето бе пропито от невероятна розова светлина, сякаш някой бе размазал по него листа на цветчета, а в процепите му се виждаха проблясъци от умиращото червено слънце. По пясъка се виеха линии от отпечатъците на тънички дири — крайбрежните раци изпълзяваха от дупките си, за да посрещнат настъпването на дългоочакваната нощ.

Платинената блондинка, която наблюдаваше суетенето на черните гръбчета по пясъка, отпи ананасов сок от високата кристална чаша и облиза горната си устна. Интересно за какви ли заслуги раците се озоваваха тук? Какво ли биха могли да извършат през своя кратък подводен живот? Може би да извадят давещо се момиче или да запушат с черупка пробойната на някой кораб? Всъщност какво значение имаше това… Тук много по-лесно можеше да полудееш, отколкото да се ориентираш в разни тънкости. За пет хиляди години тя вече се бе научила да осъзнава това.

Чувствените й ноздри, познаващи кокаина, потръпнаха. Блондинката не изглеждаше точно като красавица от лъскаво списание, но честната оценка на един опитен женкар съвсем спокойно би могла да я характеризира като хубавка и дори като симпатична. Имаше вирнато носле, пухкави бузки и брадичка с малка трапчинка. А физиономията й май се разваляше единствено от устните — те бяха тънки като конец и едва се забелязваха на бледото й лице. Момичето беше облечено в бял хитон, обрамчен с небесносиня ивица и изработен от лек, но в същото време непрозрачен плат, който скриваше очертанията на тялото му.

Пръстите й с идеален маникюр отново обхванаха чашата. Блондинката погледна с омраза жълтеникавия сок и понечи да произнесе една кратка, но изчерпателна дума, ала в същия миг се разнесе отвратителен, почти металически звук: „Биииииип!“ Красивото лице на момичето се разкриви от злоба. Да, разбира се, както винаги. И какво, на това ли му казваха идеално общество? Ако знаеше тези неща по-рано, щеше да избере нещо съвсем различно. Достатъчно бе да поживееш тук един месец, за да пукнеш от рафинираност. Де да имаше една бира… Честна дума, в момента бе готова да преспи с когото и да било само за една бутилка (биииииип) бира. Само че и да преспеше, и да не преспеше, на островите нямаше и никога нямаше да има нормална бира, а само безалкохолна. А какви бяха нравите тук? Всъщност, само като си помисли бегло за варианта да се отдаде за една бутилка, тя току-що извърши мислено прегрешение. И макар че тук никой не следеше мислите, когато се появеше такова нарушение, служителите на офиса бяха длъжни да напишат подробна докладна с доброволно покаяние до началството. Да вървят на бибиткащата си майна. Тя нямаше да напише нищо.