Г. Зотов - Епидемия в рая

— Стига, бе… — пребледня Петрович. — Ама това сигурно ли е?

— По-сигурно не може и да бъде — увери го строго Меринов. — Че каква друга работа можеш да свършиш с това? В селото, което са показали по всички телевизионни канали, отиват двама педала, които се опитват да купят заразена птица. А след като я намират, убиват собственика й и вземат със себе си образец от вируса, явно, за да го отгледат в лабораторни условия. А след това стрелят в храбрия милиционер, който надушва следите им. И какви са те според теб? Може би някакви телевизионни маниаци?

Петрович се вторачи в Меринов с разумен поглед. Това беше толкова необичайно, че участъковият без малко не изтрезня.

— Какво? — попита той и за всеки случай се отдръпна.

— Това не бяха педали — отвърна му замислено Петрович и подпря брадичка с лявата си ръка. — В началото и аз си помислих така. Но преди да умра, видях добре физиономиите им. Това бяха момичета, облечени в мъжки дрехи, и затова те им стояха като на педали. Но не разбрах дали обичат да се обличат така, или просто са маскирани.

— Ама че работа — хвана се за главата участъковият. — Нима в нашата страна вече и момичетата стават килъри, и ходят по двойки да изпълняват мокри поръчки?

Той изсвири продължително.

— Недей да свириш с уста — сопна му се Петровия. — Ще останем без пари!

— Че да не би това да има някакво значение за теб, дядо? — вбеси се Меринов. — Ти и без това си мъртъв. Дори да ти бяха дали доларите, тук не можеш да си купиш нищо с тях.

Те прекъснаха разговора си, защото насред транзитната зала внезапно се материализираха цял влак и пътници. Част от пътническите вагони бяха обгорели, пространството се насити с парлив гъст дим и се разнасяше силна миризма на сажди. От разкривените купета, давейки се от кашлица, се измъкваха хора. Те бяха обгорели, почти без дрехи, телата на някои от тях бяха съвсем черни от пушеците, а памучното бельо по жените тлееше.

Участъковият примижа от ужас, стъписан от неочакваната гледка.

— Ще свикнеш — каза му спокойно Петрович и отвори следващата бутилка. Аз съм тук вече седмица и по-страшни неща съм виждал. Най-гадно е, когато ни в клин, ни в ръкав от тавана се изтърси самолет.

По тялото на Меринов преминаха искри, то се изви, а очите му заблестяха с пронизваща бяла светлина. От пръстите му изскочиха мощни електрически дъги, а ъгълчетата на устата му се разкривиха. Около участъковия се образува ярко небесносиньо сияние, което тутакси изчезна.

— Егаси… Какво ти става? — подскочи изплашено Петровия.

— На мен ли? Току-що умрях, дядо… — каза тъжно Меринов, осъзнавайки бавно какво се е случило. — Хайде, наливай, какво ме гледаш.

И двамата отново надигнаха чашите под звучното хъркане на банкера.

неделя, 01 часа и 02 минути

Барманът сръчно бършеше високите чаши и поглеждаше крадешком странната двойка, която седеше в самото дъно на салона. Не стига, че напълно пренебрегваха онова, което се случваше на сцената (а цялата зала буквално ревеше от възторг и хвърляше нагоре всевъзможни части от тоалета си), но на това отгоре си поръчаха само минерална вода. Седяха и не сваляха очи една от друга. Боже мой, какви ли хора не се срещаха вече в Москва?! Но лесбийки, които не пият алкохол, изглеждаха като пълен нонсенс. Може би бяха някакви туристки? Както и да е, в края на краищата това не беше негова работа.

Локи сдъвка сочната топчица брюкселско зеле и набоде на вилицата си следващата, а от средата й пръсна сок. Раел погледна с отвращение кафявата капчица, която кацна върху небесносиния й пуловер, и сръчно я отстрани с чаената лъжичка. Върху дрехата й остана мазно петънце.

— Ядеш като свиня — каза тя и отдръпна чинията на Локи. — Вече пера трета дреха за една седмица. Или трябва да седя на един топовен изстрел разстояние от теб, докато се храним, или да те накарам да плащаш услугите на перачницата.

— Стига де — каза безгрижно Локи и отхапа от поредната топчица брюкселско зеле. — Проблемът ти е, че изобщо не можеш да се отпуснеш. Нали точно затова те доведох в този клуб. Я погледни какво сладурче танцува.

Мускулестото „сладурче“ на сцената подскачаше енергично и въртеше изпъкналите си задни полукълба, обуто само с прашки. Жени на различна възраст пищяха като ученички, устремявайки се към него, а охраната едва ги удържаше.

— И какво ново виждам тук? — отбеляза кисело Раел и отпи от минералната вода.