Г. Зотов - Епидемия в рая

— Десет ли? — изуми се Петрович. — Никой не ми е предлагал десет… А пък с една хилядарка… Знаеш ли колко шльокавица е това? Андрюха ми я сметна… — И той погали с благодарност заспалия като бебе банкер Баранов. — Най-малко осемстотин шишета… Че това са две седмици, е, може и ден-два по-малко, през които мога най-спокойно да си поркам… И к’во… Трябваше да откажа кинтите, тъй ли? Че аз да не съм идиот?

— Аха… — проточи участъковият и се усмихна саркастично. — Идиот си я! Бизнесът ти отиде на майната си. И сега ти си труп, дядка, и то без долари.

Вместо да му отговори нещо смислено, Петрович нададе нечовешки вой:

Дядото беше погълнал твърде много алкохол, за да парира нападките на участъковия, пък и всъщност нямаше какво да му възрази. Баранов се обърна на другата страна и се усмихна трогателно насън. Непрестанните почерпки с новите му приятели сериозно поизчерпаха кредита му за водка, но в джоба на сакото му имаше златна гривна и утре той възнамеряваше да я размени срещу „огнена вода“ при китайските контрабандисти.

Когато след час осъзна КЪДЕ ТОЧНО се намира, Меринов (както и Петрович в началото) страшно съжали за атеизма си. А малко по-късно го връхлетяха и други съжаления — за това, че на двайсет години е бил член на партията, а също така, че на събранията е изнасял доклади за опиума на народа. А освен това беше написал анонимен донос до партийния комитет срещу един колега, който си кръсти детето. Ако знаеше по-рано, както се казва, щеше да размита пред него. Когато се озова в транзитната зала, опитният Меринов доста бързо разбра, че НЕ Е мъртъв, и прокле собствената си жизнеспособност. Въпреки че в главата му бяха попаднали два куршума, участъковият като по чудо оцеля и в момента беше в кома. Оттогава Меринов се молеше да го открият колкото се може по-късно, та кръвта му да изтече и да успее да умре, тъй като беше ранен много тежко. Когато се озова в отделението на транзитната зала за изпаднали в кома, милиционерът се наслуша на ужасни неща за различни случаи, тъй като старите обитатели охотно разказаха на новака, че много хора са оставали тук по десет, че дори и по двайсет години. Разбира се, понякога се случвало някой да дойде в съзнание и да изчезне от болничната стая, връщайки се на земята, но след пет години чакане в Чистилището такива случаи можеха да се преброят на пръсти. Меринов най-много се порази от един дебел белокос военен, който се представи като Ариел. Обитателите си шушукаха, че бил някакъв израелски политик и дори май бил министър. Ариел киснеше в болничната стая на изпадналите в кома вече година и половина. „Пълна свинщина — оплака се военният на Меринов, изговаряйки задавено руските думи. — Ето, Ясер Арафат прекара тук два месеца и край — замина с мотрисата за Ада, мръсникът. А пък аз вися вече втора година. И къде е справедливостта? Ходих до гишето на тукашния персонал да си търся правата, а те се смеят, гаднярите: тия въпроси ги задай на твоите лекари, викат, те не искат да те изключат от животоподдържащите системи. Имам чувството, че ще кукувам тук най-малко четири години, ако не и повече.“ Всички утешаваха Ариел, но той не беше настроен чак толкова оптимистично и това окончателно убеди участъковия, че има и по-лоши неща от смъртта. След като се поокопити, Меринов реши, че може да потърси убития експерт Корсабински, но прецени, че не му се ще да се обяснява с покойния. Той си проби път до информационното гише, където зад компютъра седеше строга дългоноса девойка със злобни очи, и се сдоби с електронния номер на леглото на Петрович. Но не можа да го открие веднага, тъй като старецът се беше настанал на леглото до някакъв цивилен небръснат мъж и се бе отдал на обичайното си занимание — да лочи водка. Щом зърна познатото лице, дядото страшно се зарадва и без дори да поздрави, зададе основния национален въпрос: „Ставаш ли трети?“ 11 11 Руска традиция на уличните алкохолици — за да си купят и изпият бутилка водка, обикновено се събират по трима души, без значение дали се познават или не. — Б.пр.

„На работа съм“ — понечи да отговори Меринов, но се сети навреме, че вече няма никаква работа. Тръшна се върху твърдия цинк на леглото и пресуши на един дъх водната чаша, която му предложиха. Изчака две секунди и си замези, като вдъхна дълбоко аромата на ръкава си, който миришеше на кръв. А нататък всичко тръгна като по мед и масло. Вярно, че след половин час, прекаран в разнежени разговори и тостове „за запознанството“, банкерът Андрюха се предаде.