Г. Зотов - Епидемия в рая

Меринов примижа. Следваха повишение в службата, парична награда, най-високият орден, самостоятелно жилище в Москва и безкрайни интервюта по телевизията. Защото това беше все едно да хванеш Бен Ладен за топките… Стига само анализът му да се потвърдеше. Такъв късмет със сигурност се падаше веднъж в живота — все едно да откриеше нефтен кладенец в тяхното село. Ауууууу!

Той успя да състави описанието на убиеца веднага, тъй като се оказа, че тези женоподобни момчета, облечени в модерен московски педерастки стил, бяха обиколили най-малко десет къщи в селото една след друга, преди да отидат до дома на покойния Петрович. Баба Фрося не пестеше епитети, докато цветисто описваше външността на килърите. Маринов искрено се учудваше от непукизма на местните жители. Беше ясно, че мозъците им отдавна са замъглени от алкохола, но пък да затънеят чак толкова… Направо не можеше да си представи, че след такъв скандал, след посещението на местните власти и на столичната телевизия се бяха появили двама странни пичове, бяха обикаляли от къща на къща и бяха предлагали шепнешком кинти за ТОВА, като на всичкото отгоре дори не си бяха направили труда да обяснят защо им трябва ТО. И никой не се бе усъмнил, не бе изтичал до селския съвет, не се бе обадил в милицията и не бе съобщил за посещението на подозрителните гости. Единственото чувство, което изпитали местните пияници, било съжаление, че те няма да пипнат тези пари. Просто тези хорица не искаха нищо друго в живота си, освен да се напият и с това се изчерпваше цялото им щастие.

Късметът му продължаваше да набира скорост. Чрез брата на жена си — пътния милиционер Саша, той успя да изясни, че някакви хора, които много приличали на онези двама педали, преди около две седмици минали покрай поста на пътната милиция на шосето, там ги спрели за превишена скорост, те дали една стотачка и продължили нататък. Естествено, Саша не беше запомнил номера на колата, но марката й се бе запечатала в паметта му — небесносиньо „Ауди“. Виж ти, и таралясникът им съответстваше на ориентирите. Меринов старателно записа всички тези изводи в черния си бележник с дати, като накара Саша да му обещае, че ще си държи езика зад зъбите. Все пак не беше негова работа да проследява криминално проявени педали. С това щяха да се заемат момчетата от федералната служба за сигурност, тъй като ако предположенията му се потвърдяха, той веднага щеше да им съобщи нужната информация.

— Максимич! Преоблякох се както ти искаше! — подвикна той и за всеки случай почука отново по бялата врата със стъкло, замазано с боя.

— Ами да, мамка му мръсна… — чу се от вътрешността на стаята. — Намъкна се тука целият в кал. Това да не ти е градски кенеф?! Тук е медицинско заведение. Хайде, влез.

Меринов натисна матовата желязна дръжка, отвори вратата и се озова в малка стая. Тя трудно можеше да се нарече „медицинско заведение“ и приличаше по-скоро на кабинет за атомни изследвания. В нея имаше четири маси с колби (но вече без прах по тях), железни шкафове с орнаменти, три нови компютъра, сейф за документи, жици и всевъзможни лампи. Апаратурата беше чисто нова, сякаш току-що я бяха докарали от завода. Само преди два месеца на участъковия щеше да му се наложи да носи намерената улика в Москва, но сега за негово щастие бяха оборудвали лабораторията в Дмитров с модерна техника, изпратена от Япония. Пресата енергично нагнетяваше ситуацията и местното началство със свито сърце реши да се презастрахова, та после да има възможността да напише правилен отчет пред Кремъл. До една от масите с колби седеше стар негов познат — експертът Владлен Корсабински, човек със смачкано лице, с разчорлени бели кичури покрай плешивото теме, с крушовиден нос и петдневна четина, но облечен с идеална бяла престилка, под която се виждаха стилна риза и скъпа вратовръзка. Интонацията и видът на Владлен не оставяха никакви съмнения, че вече е пресушил първата бутилка коняк и явно се е приготвил за втората. Всъщност това изобщо не се отразяваше на професионализма му, тъй като експертът имаше изумителната способност да си върши работата дори пиян до козирката. Корсабински гледаше захласнато в микроскопа и съсредоточено дъвчеше нещо, а по небръснатата му брадичка се стичаше лепкава кафява слюнка. Щом чу характерното щракване на бравата, експертът вдигна глава от стъкълцето под микроскопа.

— Бялата престилка ти прилича, уважаеми! — избоботи високо той. — Изглеждаш като истински малоумник от някой телевизионен сериал. Искаш ли малко шоколад?