Г. Зотов - Епидемия в рая

Меринов се разтрепери, а зъбите му затракаха. Той почти не разбираше онова, което казваше килърът, но му беше ясно едно — че няма да излезе жив оттук.

— Момчета, вас при всички случаи ще ви търсят — изхърка участъковият, чиито гърди се вледениха от ужасяващото очакване на смъртта. — Разпитах всички жители на селото и те дадоха подробно описание. Всеки знае, че ченгето търси двама души, които приличат на вас. Няма как да очистите цялото село, нали?

Двамата пришълци бързо се спогледаха.

— Това беше твоя идея — заяви злобно сянката. — Ходим, разговаряме, питаме. Може би на всичкото отгоре трябваше да пуснем и рекламен клип по телевизията, та повечко хора да научат за това?

— Преди май нямаше нищо против, умнико — озъби му се килърът. — И не предложи никакви други варианти. Аз не съм следовател, аз съм чистач. Не са ме учили да работя друго. Кой забрави иглата в мазето — аз ли? Трябваше да вземем и прътите и изобщо да почистим всичко. Тогава ченгето щеше да си избърше задника с разследването си. Жалко, че не можахме да вкараме трупа на старчето в багажника на колата, защото уличната лампа до къщата светеше и съседите щяха да видят.

— Ти не си чистач, а касапин — заяви най-спокойно сянката. — Личи си, че се заседя сто години без работа и сега си решил да си поиграеш на мафия. Можехме да минем и без убийства, обаче ти не щеш — първо остави един труп, сега — втори, а след малко ще има и трети…

Участъковият потръпна зиморничаво. Експертът на пода вече не дишаше и лежеше сред парчетата от бутилката, а кръвта му се стичаше на капки в коняка.

— Без трупове не може да има истинска операция — обяви безстрастно килърът, без да се обръща. — Но за едно си прав — заседях се без работа.

Той погледна още веднъж към мокрото от студена пот лице на Меринов. И едновременно натисна спусъците на двата пистолета, вдигнати на нивото на челото му.

събота, 22 часа и 51 минути

Не можеше да се каже, че вилата за гости поразяваше с лукса си, но мнението, че нейният собственик не притежава изтънчен вкус, би прозвучало като злостна клевета. Двуетажната сграда приличаше на колониална хасиенда в южноамерикански стил с жълти керемиди по покрива, с белосани кулички, с насадени в редица слонови палми в двора и със симпатична малка камбанария. Както смътно се досещаше Калашников, предишният собственик на тази вила бе работил като ангел-хранител някъде в Перу или в Боливия. Вътрешността на просторните стаи, на чиито стени вместо тапети имаше боя, бяха украсени с глинени фигурки със сомбреро, самодейни маслени пейзажчета и статуи в човешки ръст, снабдени с копия и явно донесени от командировката. Калашников и Малинин лежаха върху инкрустираните с черепи широки дървени нарове в различни краища на хола. Уморено се взираха в тавана, където имаше пъстро петно, изобразяващо туземската версия на „Тайната вечеря“ — тъмнокожият Глас, заобиколен от нагиздени с пера ученици, седеше край отрупаната маса и хапваше пържени морски свинчета, наричани на местен език куй 8 8 Такова пано наистина съществува в перуанския град Куско. Думата „куй“ също е истинска и е на езика на индианците от племето кечуа. — Б.а. .

— Очаквах повече, защото рекламата им е организирана много добре — разсъждаваше Малинин, докато разглеждаше как двама апостоли поглъщат морските свинчета. — Това е страхотен маркетинг, вашблороде, защото Рай автоматично се нарича всяко място, където животът е супер. И никъде няма нито дума за разни забрани, за камери за следене и претърсвания по митниците. Не споря — отбеляза предпазливо той, — че по принцип и тук може да се живее. Климатът е страхотен, морето е топло, Гавраил ни даде къща като същински хотел пет звезди. Само че тук хората са малко, няма с кого да си поприказваш, улиците са пусти. Може би затова още не съм срещал онзи поп от нашето село, на когото му отмъкнах жената.

— На теб май много ти се ще да ти забият един в лицето? — отвърна Калашников, съзерцавайки апатично морските свинчета. — Доста простосърдечен народ живее в нашата Русия. А дълбоко в душата си не предполагаш ли, че той няма да е много щастлив да те види?

— Че защо да не е щастлив? — разпали се Малинин. — Нали сме земляци. Макар че местните хора май наистина се държат непредсказуемо. Ангелите продължават да ме напрягат и аз не зная как да се държа с тях. Уж са свети същества, но ония, дето ги видяхме в базата, са като същински екшън герои с татуировки. Преди съвсем искрено смятах, че трябва да са безполови, а се оказа, че сред тях има и мъже, и жени.