Г. Зотов - Епидемия в рая

— Въййййййййй! — разкрещя се човекът, в когото Калашников и Малинин разпознаха Сурен. — Какво ти става, бе, уважаеми, май съвсем си се смахнал? Това съм аз!

Ангелът пусна лакътя на Сурен, но предвидливо продължи да го притиска с тялото си.

— Какво има в тубата? — попита с тон, който не предвещаваше нищо добро.

— Безалкохолно вино — обяви злобно кавказецът. — Можеш да го опиташ.

Вартоломей вдигна тубата и я наведе, а в устата му потече младо червено вино, струйки потекоха по врата му. С болезнена яснота Малинин усети, че всеки миг ще се нахвърли върху Вартоломей и ще го налага, докато не загуби завинаги способността си да гълта. Но ангелът след секунда остави съда и избърса устата си с ръкава на хитона.

— Добре — каза неохотно. — Щом гостите искат безалкохолна напитка, това не нарушава правилата. Остави виното и си върви, нямаш повече работа тук.

Сурен постъпи точно така. Захвърли тубата на пода, след което там веднага се появи мокро петно, и отиде при Калашников да се сбогува. Когато стисна протегнатата ръка на кавказеца, Алексей усети малък четириъгълник от дебела хартия. Щабскапитанът сви лекичко дланта си, притискайки хартията, а Сурен едва забележимо му се усмихна. Сетне се обърна към Малинин, който се хвърли на врата на кавказеца, наричайки го „съкровище“ и „спасител“. Калашников благоразумно се отдръпна настрани и уж случайно пъхна ръка в джоба си. В това време Малинин разтърсваше Сурен за раменете, готов да се разплаче, и го молеше да им идва на гости по всяко време на денонощието. Всичко свърши с това, че отегченият от чакане Вартоломей изтръгна кавказеца от ръцете на Малинин и го изведе навън. Без да губи нито миг повече, унтерофицерът изтича до тубата и наля половин литър вино във вазата за цветя, а след това го пресуши на една глътка. Напълни следващата „чаша“ също толкова бързо и я опразни със скоростта на светлината. А третата му се хлъзна по-бавно, но затова пък с по-голямо удоволствие.

Застанал в дъното на стаята, Калашников проследи как вратата се затваря след Сурен и Вартоломей. Върху него падаше сянка и след като се убеди, че никой не го вижда (включително и Малинин), извади парчето хартия от джоба си. Разгърна го внимателно и се загледа в драсканиците. Върху сивия лист с разкривен почерк бяха изрисувани четири знака — две букви и две цифри. Излизаше, че не е сгрешил с предположението си, което не сподели с Малинин. Защото небесните обитатели можеха да бъдат ликвидирани само с ТОВА.

Сега вече не се съмняваше, че ангелите не изчезват никъде.

събота, 23 часа и 57 минути

В полумрака на кабинета слабо проблясваше плоският плазмен екран, но очите на човека с белия хитон, който седеше зад него, отдавна бяха свикнали с тъмнината. Когато набра паролата и влезе в айсикюто, той веднага забеляза, че Калипсо е онлайн. Явно тя никога не изключваше компютъра си. Много пъти я бе виждал по време на работа, тя непрекъснато висеше в айсикюто и изобщо не й пукаше. Ако можеше, щеше да я уволни. Макар че вината за пристрастеността й към компютъра сигурно не беше само нейна. Напоследък това стана модерно и хората, които страдаха от зависимост от интернет, оправдаваха висенето си в айсикюто и чатовете с работата, както и с разговорите си онлайн с ангелите-хранители на Земята. Електронното общуване беше по-добрият начин да си предават информация, отколкото да се явяват при обекта насън или просто да се правят на халюцинации. И за самия него това също беше голям плюс, защото той познаваше Калипсо по физиономия, а тя него — не.

„Имам спешно съобщение“ — написа бавно RL2.

„Най-сетне — появи се веднага на прозорчето. — Вкиснах се без работа.“

RL2 се загледа в проблясващия в мрака кристален абажур на тавана, докато формулира нужната фраза. От дясната му страна на стената висеше триметров плакат с разположен по диагонал надпис с червени главни букви: „Гласа е този, когото обичам!“ Говореше се, че райските пиари са отмъкнали тази идея от „Мудоналдс“. Но все пак не беше зле да се възползваш от една добра идея.

„Съмненията ти излязоха верни — затрака той по клавишите. — Калашников се оказа страшно педантичен, но вече не можем да се доберем до него. Затова трябва да използваме други методи.“ — Той натисна enter и зачака.

„Трябваше да направиш това веднага… А НЕ ДА СЕ ОПИТВАШ ДА ГО ОЧИСТИШ СЪС СВЕТЕНА ВОДА — появиха се потрепващи букви, зад които прозираше гняв. — Добре, имам един метод. И ще го приложа, не се притеснявай.“