Г. Зотов - Епидемия в рая

След като се убеди, че RL2 вече не е онлайн, платинената блондинка се усмихна победоносно и грабна изящния си мобилен телефон. Мъжете си мислеха, че управляват всичко, но в действителност мъжът беше като палячо на панаир — накъдето се обърнеше тя, натам щеше да погледне и той, каквото поискаше тя, това щеше да направи той. Само трябваше да знае с кои бутони на навиците, желанията и комплексите трябва да управлява този палячо. И тогава всичко щеше да е прекрасно.

Отвори указателя в мобилния си телефон и набра вкарания там номер. Никой не й отговори, но тя не се притесняваше, тъй като все пак вече беше нощ и трябваше малко да почака. Най-сетне в апарата се чу щракването на осъществената връзка.

— Ало — прозвуча сънен женски глас.

— Извинете, Алевтина ли е? — попита блондинката и застина в очакване.

— Да — чу се в слушалката. — Извинете, но с кого разговарям…

— Няма значение — прекъсна я блондинката. — Трябва да ви кажа нещо спешно.

Океанът тихо шумеше, а една вълна изхвърли на пясъчния бряг изваян от водата корал във формата на сърце, омотано в кафяви водорасли. Раците се втурнаха към него, тракайки нетърпеливо с щипците си.

неделя, 00 часа и 02 минути

Шефа много рядко се чувстваше безпомощен. Можеше да преброи такива моменти на пръсти, но сега случаят беше точно такъв и той се оприличаваше на пиленце, което се опитва да пробие стена с човчица. Ако подчинените му научеха, че повелителят на тъмните сили си позволява такова сравнение, рейтингът му щеше да падне няколко пъти и в това нямаше никакво съмнение. Всъщност на пресата бе разпоредено рейтингът му да не пада под 80 процента, затова беше изключително трудно да разбере какво е истинското отношение на обществеността в Ада. Както и онова, което се случваше в момента в Рая. Шефа захапа дългия нокът на пръста си с острите си зъби и откъсна една кожичка. Единственият телефон все така не работеше, а нямаше как да изпрати директно някого, тъй като в Небесната канцелария не пускаха обитатели на Ада без специален пропуск. А пък с пропуск можеше да се сдобие само ако се обади по този телефон. Така че кръгът се затваряше. Той се почеса по левия рог и блъвна дим от двете си ноздри. Стените на кабинета започнаха да придобиват зловещи очертания, които излъчваха лилава светлина. Все пак как би могъл да се свърже с Калашников? Изглежда, не трябваше да пуска най-добрия си човек в конкурентната организация. Китайците имаха една много вярна поговорка — ако тигърът е изял врага ти, това не означава, че ти е станал приятел. Дори като се имаше предвид, че нарушаването на установения ред в Небесната канцелария не отговаряше на неговите интереси (а най-много от всичко на света Шефа не обичаше непредсказуемостта), той трябваше да откаже категорично на молбата да изпрати Калашников в Рая. Не, в този случай изобщо не ставаше дума за незаменимост (ако пожелаеше, можеше да бъде сменен и самият той), а за навик — ако дълго време възлагаш нещо на конкретен служител, в негово отсъствие задачите започват да изостават. Например вчерашната „мозъчна атака“ в Управлението така и не роди добра идея какво наказание да измисли за сръбския диктатор Слободан Милошевич. Слободан се подвизаваше в Града вече година и половина, но всички опити да го подложат на някакви мъчения неизменно се натъкваха на изключителния му непукизъм и той дори имаше наглостта да заяви, че след самоубийството на двамата му родители, както и след петгодишния му престой в затвора не се чувства чак толкова зле в Ада. Стандартните методи не дадоха никакъв резултат, дори и това, че заселиха в стаята му неговия неизменен враг — косовския президент Ибрахим Ругова. Обичайният ефект на „паяците в буркан“ не се получи. Нещо повече — неприятелите се обединиха до такава степен, че успяха да измайсторят и да скрият под леглото една машинария за спиртни напитки, с помощта на която си правеха ракия. Изпаднал в пълно отчаяние, вчера помощникът на Калашников — китайският офицер Ван Ли, събра смелост и предложи да се задейства „тежката артилерия“, като извикат от Деветия кръг жената на един източен управник — Лариса Максимовна Лордачова.

Лариса Максимовна се намираше в Ада само от осем години, но вече бе успяла да докара до пълно нервно изтощение близо хиляда души. Самият Шеф потръпваше, когато се сетеше как тази сравнително млада кльощава дама се появяваше редовно в приемната му, за да му даде указания как е правилно да управлява Града. Претенциите й се пръкваха всеки ден и се превръщаха в снежна топка, която се разрастваше до лавина със скоростта на влака-стрела. Лордачова искаше личен шивач (и дори ателие), отказваше да носи „китайски парцали“, бленуваше да й отпуснат персонална лимузина и настояваше да й доставят деликатеси от специалната столова. А ако се натъкнеше дори и на най-малкото несъгласие, огласяше с крясъците си целия квартал: „Вие не разбирате ли с кого си имате работа?“ Тя възприемаше всяко наказание като интрига на опонентите, а жалбите, изявленията й по телевизията и адресираните й до Шефа и Гласа писма започваха с една и съща фраза: „Знаете ли коя съм аз?“, и се лееха като река.