Г. Зотов - Епидемия в рая

Внезапно Шефа бе озарен от една идея… Ами, ако… Да-да, всъщност защо не? Особено като се имаше предвид, че изпращаха ангелите в командировки там, където се случваха толкова ужасни неща като унищожаването на градове и не само. Разбира се, наказателните акции съществуваха отдавна, макар че… Интересна идея.

Шефа дръпна към себе си телефона със синия бутон и го натисна, предвкусвайки победния си разговор с Гавраил. Сега щеше да покаже на тези парвенюта от Небесната канцелария къде точно работят истинските професионалисти, които използват сивото си вещество по предназначението му.

Трябваше му една минута, за да осъзнае, че някой е прекъснал връзката с Рая.

петък, 11 часа и 24 минути

„Мъртъв ще съм, но страха не ще послушам“… Не, не става… „Ала в клетвата си ще се вслушам“… Това пък какво общо имаше? Може би „и ще си откъсна круша“? И откъде се взе тая круша? Пълна шизофрения, мамка му мръсна.

Въпреки че Гавраил беше изнервен до крайна степен от новината за тайнственото изчезване на Елевтерий, дори и в това състояние се опитваше да се посвети на полезни неща, тъй като никой не го бе освободил от основните му задължения. Работата не беше свършена, а в същото време креативният отдел още от вчера чакаше слоган за започващата високобюджетна рекламна кампания на Земята — парите бяха отпуснати, а пиарите мениджъри бяха в пълна готовност. Трябваше да се измисли направо убийствен слоган. Първата фраза трябваше да звучи така: „Спасявай своята душа“, и към нея трябваше да се подбере достойно продължение. Мислите му се пръскаха на дребни отломки, а римата изобщо не се получаваше. Гавраил сграбчи страдалчески главата си с ръце, опитвайки се да изстиска последните сокове от нея.

— Ъъъъъъъъ… извинявайте, но господата Калашников и Малинин искат да влязат при вас. Помолихте да ги пуснем с предимство. — Русичката секретарка се усмихваше притеснено, застанала до открехнатата врата. — Да им кажа ли да дойдат по-късно?

— Не-не — махна безсилно с ръка Гавраил. — Точно те ми трябват. Заключете приемната. Ако ме търсят или звънят по телефона — няма ме. Разговорът е спешен.

Калашников и Малинин влязоха в кабинета с размера на средно футболно игрище и се огледаха с любопитство. Тук нямаше сиви стени, в които да пулсира кръв, както при Шефа, липсваха гранитни камъни с глави на горгули и засукани барелефи с рогата глава. Всичко бе оформено така, че луксът да не се набива на очи, но в същото време да личи навсякъде. Високият таван с гипсови орнаменти беше украсен с библейски мотиви, а стените бяха покрити с кадифени небесносини тапети, по които висяха големи картини, изобразяващи Гласа в различни варианти (включително и вече известния сюжет с покорната овца). Дъбовите столове с извити крака бяха подредени около дълга заседателна маса, образуваща буквата Т. Малко над лявата облегалка за ръце на сребърното кресло, закачен за стената се мъдреше дълъг меч с бяла кокалена дръжка, сложен в дълга ножница дамаскиня, украсена с релефен кръгъл печат. Калашников забеляза подобно хладно оръжие и у ангелите, които зърна в коридора. Явно това беше формален атрибут на персонала — нещо като кортик за морския офицер. От основата на масата се надигна и бързо тръгна към него къдрокос мъж с брадичка. Беше на около двайсет и пет години, с тежки криле на гърба, които бяха толкова големи, че чак се влачеха по пода. Личеше си, че мъжът се опитва да се направи на радушен домакин, но усмивката му беше фалшива и неискрена и изглеждаше като залепена за лицето му.

— Казвам се Гавраил, братя — каза напевно собственикът на кабинета, но така и не подаде ръка. — Ще ми се да ви пожелая добро утро, само че какво ли му е доброто на утрото при нас… Може би искате да пийнете нещо?

Калашников преглътна слюнката си, която се бе сгъстила като лепило. Да, нямаше да е зле да пийне нещо.

— Имате ли бира? — изтърси Малинин, изпреварвайки мисълта му.

— Не — отвърна архангелът и продължи да се усмихва напрегнато. — Извинявайте, но Раят по принцип няма нищо общо с бирария. Мога да ви предложа бистра водица.

— С удоволствие — отвърна любезно Калашников. По някакъв странен начин той се страхуваше от всичко, тъй като не се чувстваше в свои води. Този човек с криле беше някакво важно началство, някакъв суперархангел или нещо такова. Трябваше да бъде нащрек с него, тъй като срещата му с Алевтина може би зависеше точно от това същество. Още повече че тембърът на гласа му напълно съвпадаше с тембъра на онзи тип с качулката, когото видя по време на срещата при Шефа.