Г. Зотов - Епидемия в рая

Високият мъж с дълга светла коса, облечен с фланелка и прилепнали дънки, който стоеше до прозореца на отсрещната хотелска стая, свали тежкия си военен бинокъл. Сетне отвори капака на телефона с острия си изпилен нокът и написа с тънките си пръсти на музикант следния есемес: „Той току-що дръпна пердето и взе една кърпа от банята. Най-вероятно отива до морето.“

След минута на дисплея му просветна отговор: „Сигурен ли си, че не подозира нищо?“ Мъжът тръсна глава и написа съобщението: „Да, иначе това веднага щеше да се забележи.“ „НЕ СВАЛЯЙ ОЧИ ОТ НЕГО. Свържи се с мен, ако забележиш и най-малкото отклонение в поведението на обекта. Имаме нужда най-много от още ТРИ ДНИ. След това той вече няма да може да направи нищо.“

Мъжът затвори мобилния си телефон и отиде до овалното огледало, което отрази младо лице с небесносини очи и с подпухнали и зачервени от безсънието клепачи. Жалко, че нямаше кой да го сменя, защото беше тежко да стои непрекъснато в засада, залепен за бинокъла. Но нищо, ако начинанието успееше, според обещанието щяха да го вземат обратно в Рая и там щеше да се наспи както трябва. А сега трябваше да отиде на плажа и да наблюдава клиента отдалеч, без да привлича внимание…

петък, 10 часа и 20 минути

Примижавайки от удоволствие, Шефа запали любимата си хаванска пура, сдобивайки се по навик с огънче от палеца си. От ноздрите му излязоха сивкави струйки, тъй като чувствителният му нос поемаше тръпчивата, но в същото време ароматна миризма на тютюна. Той повъртя малко пурата в устата си и издиша гъст облак дим в лицето на възрастния човек с боядисани червени коси, който седеше на крайчеца на стола. Мъжът се смръщи, а очите му неволно се напълниха със сълзи. Но не посмя да разпръсне дима с ръка.

— И това ли е всичко? — просъска злобно Шефа, стискайки пурата е острите си кучешки зъби. — Значи ти половин година се опитваше да влезеш при мен, за да ми изтърсиш ЕЙ ТОВА, така ли?

Мъжът осъзна, че е дошъл със своята молба в неподходящ момент. Обаче нямаше избор и затова се хвърли в контраатака.

— Но аз не искам много — изскимтя той тъничко на пресекулки. — Само едно малко бюстче в двора на общежитието… Разберете ме правилно, свикнал съм с това от петнайсет години. А пък тук никъде няма нито едно мое изображение — нито паметник, нито портрет, моят профил го няма и на монетите, пионерите не се заклеват пред мен и никой не ми целува обувките. Ако щете ми вярвайте, но дори развих мания за преследване. По десет пъти на ден тичам пред огледалото да се погледна, понеже си мисля, че вече изобщо не съществувам? Но от вчера не се отразявам дори и в огледалото. Да не би вече да са ме направили на вампир?

Шефа се надвеси плавно над масата и одраска болезнено събеседника си с нокът по месестия нос. От изненада той се задави насред думата.

— Сапармурат, самият аз нямам нищо против теб — размърда устни Шефа, всмуквайки от пурата. — Аз харесвам хората, които са влюбени в себе си до степен да мастурбират пред образа си. Но нали разбираш, старче, ти си попаднал в Ада. У вас, в Ашхабад, си бил царят на пясъците, но тук си никой и нямаш никакво име — такива са условията на наказанието. Ще ти кажа под секрет, че с книгата „Рухнама“ мина границите, като заяви, че самият Глас ти я е нашепнал в ухото. Не биваше да правиш това… Знаеш ли колко е обидчив Гласа? — Шефа въздъхна. — Ужасно е обидчив. И книгата ти не му хареса, та затова се обиди, че прехвърли авторството на тази халтура върху него. Мога да те зарадвам, че се отърва леко, защото шегите с Гласа по принцип свършват много зле.

Сапармурат се премести от ръба към облегалката на стола.

— Със сигурност се отърва леко — продължи Шефа. — Знаеш ли кой е Ким Ир Сен? По очите ти виждам, че знаеш. А на този човек в Града му заповядаха да изгради сам собствената си статуя, висока петстотин метра и широка двеста метра. Как ти се струва това? Вече двеста години гради неуморно, бърка бетон, тича за строителни материали, строи скелета… И сега вече направо не може да се гледа — щом се зърне в огледалото, и веднага му се повдига. А пък ти тук ми се оплакваш, хленчиш, губиш ми времето. Кофти му било на горкичкия без собствения му образ. Скъпи мой, та ти все още не знаеш какво означава истинско наказание. Ако те изпратя в телевизията да водиш денонощно „фабрика за звезди“, ще те видя тогава какви ще ги приказваш.

Сапармурат се изпоти и цялото му тяло се разтрепери.