Г. Зотов - Епидемия в рая

Раел почука на вратата по уговорения начин — точно така, както беше написано на листчето, което беше в чантата й. Сетне почака малко, почука още веднъж, но в обратния ред и чак след това натисна бутона на звънеца. Чу се изщракване на резе и през пролуката надникна тлъста баба по халат.

— К’во има? — попита тя. — Картофи ли продавате? Не ща.

— Вие ли сте Ема Прокопиевна? — усмихна се очарователно блондинката. — Препоръча ви — последваха няколко думи, изречени с кадифен шепот… — Той каза, че точно при вас мога да намеря онова, което ми трябва… Трябва ми сега…

Старата жена цъкна недоволно с език, без да сваля веригата от вратата.

— Обикновено момичета не ме търсят за тая работа… А пари имаш ли? Надявам се, че са те предупредили, гълъбче, че тия забавления струват МНОГО скъпо.

Вместо да отговори, блондинката хвърли с небрежен жест пачка зелени банкноти на старицата. Тя ги улови във въздуха и се задави от възхищение, тъй като възнаграждението беше щедро.

— Парите нямат значение — каза гостенката. — Е? Мисля, че това е предостатъчно. Мога ли да взема участие в днешния вечерен купон?

Веригата на вратата тутакси изчезна, сякаш се изпари във въздуха.

— Разбира се, разбира се, влезте вътре. Защо стоите в антрето? — разбъбри се старицата, която при вида на доларите моментално се превърна в радушна домакиня. — Можете да оставите шлифера си туканка, дайте да ви го подържа.

— Не-не — извъртя се Расл, промъквайки се по тесния коридор. — Кажете ми колко гости са се събрали за днешния… вечерен купон? Ще дойде ли още някой?

Старицата завъртя отрицателно глава.

— Не, гълъбче. Вече всички са тук — дойдоха двайсет души… Такива хора… Сред тях има такива хора… Познах ги само по гласа, защото всички са с маски. Такива са условията за инкогнито. И вие също си сложете маска. Пространството за вечерния купон е голямо — събориха стените на три стаи и се получи една огромна зала.

Раел си сложи черната копринена маска и заприлича на герой от комикс — или на Зоро, или на жената-котка. Е, явно не се бе излъгала. В началото планираше да посети с тази цел Държавната дума, но помисли малко и реши, че деянията на хората, които посещават това жилище в покрайнините на града, са далеч по-лоши. Е, може би не чак толкова, но със сигурност бяха по-лоши.

— Ще докарат ли скоро стоката? — попита тя.

— Разбира се — присви хитро очи бабичката. — На нашата фирма може да се разчита. Всичко е както трябва — пет момчета и пет момичета. Най-голямото е на десет години. Купонът е общ, така че можете да си изберете всяка играчка по ваш вкус. Костюмите ни също влизат в цената, ако искате да пробвате нещо, има и садо-мазо, и униформа на Гестапо, а пък ако желаете, можете да бъдете просто голичка. Телцето ви, гълъбче, е хубавко и господата на купона задължително ще оценят това.

Раел си помисли, че ако чуе още две думи, ще откъсне главата на бабичката. Но старицата изтълкува гримасата й като нетърпение и затова отвори вратата на хола (чиито размери наистина бяха огромни) и я покани да влезе.

Веднага щом прекрачи прага, Раел се огледа. Появата й не предизвика абсолютно никакъв интерес у присъстващите. Някои от „господата“ вече бяха успели да се преоблекат в дрехи от блестящ латекс, те подмятаха къси камшици и си бъбреха. Други бяха облечени с ушити по поръчка дизайнерски костюми на водещи моделиери. И едните, и другите пиеха френско шампанско и си взимаха ядки от подредените на една малка масичка купички. Гостите на вечерния купон бяха обединени от едно — маските на лицата им. От огромните плешивини по главите им, от увисналите им бузи и от бирените им коремчета беше ясно, че всички тези хора са доста над петдесетте. В ъглите на стаята, подпрени на стената, неподвижно стояха двама души с бръснати глави и без маски. Явно бяха охрана или просто придружители. Информацията, с която се сдоби, й беше достатъчна. И Раел реши да не отлага дълго целта на посещението си.

— Джентълмени, ще ви помоля за минутка внимание! — подвикна дрезгаво тя.

Десетина погледи се насочиха към нея. Но някои от присъстващите изобщо не й обърнаха внимание.

— Всички вие сте осъдени на смърт — отсече Раел и ехото повтори думите й. — Вие сте извършили ужасен, страшен грях, за който няма прошка, и сте обречени на вечни мъки. Молете се, защото тук дойде вашият ангел на възмездието, а след него идва Адът.

Тя извърши онова, което бе решила да направи още преди две седмици, когато Локи умря в ръцете й. Локи винаги я бе възпирала със своето миролюбие — не бива да се убива без лицензия, не бива да се наказва без разрешение. Но сега тя пет пари не даваше за тази скапана лицензия, сега тя не принадлежеше нито на Рая, нито на Ада. И нищо нямаше да я спре да се върне към старата си професия. Да, тя отново щеше да стане истински ангел на възмездието. Разбира се, нямаше смисъл да унищожава цели градове. Но тя винаги си бе мечтала за щастието да наказва онези, които отдавна го бяха заслужили, без да има разрешение свише. И от днес нататък никой нямаше да й откаже удоволствието да изтрепе десетина мръсници. Докато разглеждаше лицата наоколо, Раел усещаше, че не сгреши, когато избра това място.