Г. Зотов - Епидемия в рая

— Но за трето не съм ти казвал нищо — прекъсна излиянията му Калашников. — И изобщо какви са тия претенции? Миналия път обещах ли ти любовна линия — получи я. Не стреляха по теб и това може само да те радва. Отнесе няколко удара по сурата, но не ти е за пръв път. А освен това според закона на жанра в третата част на трилъра винаги се появява някой персонаж от първата, когото читателят е обикнал… А пък на мен, знаеш ли, изобщо не ми се ще да се срещам отново нито с Юда Искариотски, нито с вампира Хензел, нито дори с Мерилин Монро с нейния бюст нула номер.

Малинин започна да нагъва „Мъртвешка правда“, в която освен костите и пластмасовите чаши вече не бе останало нищо друго. В далечината вече свиреше влакът, който се приближаваше към перона, а тълпата пътници се вълнуваше.

— Няма ли да има любовна линия и за мен? — попита обидено той.

— Ти, любезни мой, ще минеш и без това — сряза го Калашников. — Ако човек си те представи в някоя кримка, ти щеше да си единствено комичен персонаж. И сега можеш да изсипеш на главата си остатъците от плагиката или неудържимо да се подхлъзнеш на рибешката глава и бъди сигурен, че хората много ще се зарадват.

— Стига де — обиди се Малинин и изхвърли мазния пакет.

— Шегувам се — обобщи Калашников. — Но знаеш ли, всички тези разследвания вече ми дойдоха до гуша. — И той прокара ръка през гърлото си. — Следващата седмица Алевтина сигурно ще бъде депортирана от Небесната канцелария в Града заради прегрешението си. И можеш да си сигурен, че тогава ще имам друга работа, вместо да търча и да издирвам маниаци. Нали разбираш, че нямам намерение да заприличвам на онези кретени от криминалните сериали, които в десета серия вече изобщо не знаят какво разследват, а зловещата мафия не е в състояние да измисли как да им отмъсти и в крайна сметка убиват братовчедката на бабата на детектива. Тъй че си го набий в главата: никога няма да има трета част.

Изрисуваният с графити чак до покрива влак спря на перона, бълвайки пара, от високоговорителите зазвуча „Рамщайн“, а кондукторите — бивши есесовци, се разкрещяха с металически гласове: „Шнелер!“ Първата редица пътници веднага се опита да нахлуе във вагона, но онези, които напираха зад тях, ги притиснаха. Завърза се битка. Хората завземаха дефицитните места с бой.

— Защо стоиш? — попита Калашников. — Хайде, тръгвай, че пак ще си проправяме път по глави. Май си отвикнал от тези неща в Рая.

И той закрачи бързо към влака, без да изчака Малинин. А унтерофицерът го погледна саркастично и се усмихна като Горгона.

— Да бе, да — каза тихичко. — Няма да има ли? Ще видим тая работа…

До него спряха двама души. Единият беше небръснат, облечен в смачкан, но скъп сив костюм и видимо се тревожеше, впил очи в листчето с печат, което стискаше в лявата си ръка. Другият — възрастен мъж с военна униформа, чиито пагони бяха откъснати, потупа ободряващо колегата си по рамото и му каза нещо. И само след миг мъжът със сивото сако се устреми да щурмува влака, а неговият приятел му махна тъжно с ръка и тръгна бавно назад. Малинин се покашля, бутна фуражката си на тила и, въртейки енергично лакти, буквално се впи в разгорещената ревяща тълпа от бъдещи обитатели на Града…

Озъртайки се по навик, Руслик сръчно свиваше един як джойнт с хартията, която бе отмъкнал от къщи. Колян, който седеше на пейката, не откъсваше очи от него. Преди два дни чичото на Руслик пристигна от Таджикистан с подаръци. Руслик прокара език по обратната страна на хартията, залепи професионално джойнта и го подаде на Колян. Той зашари по джобовете си, търсейки запалка, а Руслик измъкна иззад ухото си приготвения предварително коз. Сивото облаче обгърна приятелите, те си дръпнаха по два пъти и полегнаха на пейката пред входа. И двамата усетиха приятен световъртеж. Редките среднощни минувачи бързаха покрай тях, без да обръщат внимание на двете напушени момчета, пък и те също нямаха на какво да обърнат внимание. Срещу тях се възправяше само една олющена панелна сграда, пред която всяка събота пристигаха скъпи вносни коли, а от лъскавите им недра небрежно излизаха лустросани пичове, окичени с мобилни телефони и със злато. Но какво ставаше в самата сграда не знаеха нито Руслик, нито Колян. Пък и всъщност не искаха да знаят.

Колян всмукна дълбоко от коза. Обаче внезапно се задави и сръга приятеля си в ребрата.

— Пич, скивай какво парче… Мога да й се отдам за една чаша айран…

Към панелната сграда крачеше една късо подстригана красива блондинка с покрито със скъп грим злобно лице, облечена с дълъг черен шлифер. Руслик подсвирна възторжено, но блондинката не се обърна, както би постъпила всяка жена на нейното ниво. След като обсъдиха как сега биха я таковали, къде, колко и на кое място, приятелите изпуснаха небрежно лилав дим.