Эбби Клементс - Карамел с морска сол

— Като стана дума за сладолед — сети се Анна, — къде ми е възпитанието? Дали ще мога да ви съблазня с една „Голяма стъпка“? — Тя извади от фризера гигантски розов сладолед във формата на стъпало и му го предложи.

— Засега няма нужда — благодари Фин. — Все още гледам да се стопля. Но тези сладоледи са страхотни… не съм ги виждал от дете. Сигурен съм, че ще се срещаме доста през следващите месеци. Междувременно — късмет!

По-късно същата вечер, след като затвориха магазина, Имоджен извлече саковете си от колата на Джон и ги внесе през входната врата в къщата на баба си.

Влезе в антрето, което бе студено и тихо, а оттам — във всекидневната. Заедно с баща си и чичо си Матрин беше опаковала някои от по-ценните вещи на баба й, но по-голямата част от мебелите си стояха — фотьойлът, диванът, тежкото позлатено огледало над полицата на камината. За пръв път от три седмици Имоджен щеше да си има собствено местенце. Тя внимателно остави фотоапарата и другото оборудване на един от рафтовете във всекидневната.

Отново си провери телефона. Лука не отговаряше на нито едно от текстовите й съобщения с въпрос кога ще си поговорят. Все още обаче имаше шанс да промени решението си и да се съгласи да я почака — тази надежда я крепеше.

Изкачи се по стълбището на просторната викторианска къща на баба си. На първия етаж имаше три стаи, баня и дървено стълбище, което водеше на третия етаж, където имаше още две малки стаи. За момент първият етаж оживя от смях, когато си спомни как играеха тук с Анна — тичаха нагоре-надолу по стълбите и се криеха в шкафовете за одеяла и под леглата. Свикнали с малките размери на тяхната къща, тази постройка им се струваше като замък. Вивиен знаеше, че най-много харесваха двете най-горни стаи, с малката врата, която ги свързваше, така че тя всеки път им приготвяше именно тях.

Имоджен влезе в спалнята на баба си. Том и Мартин не бяха докосвали почти нищо в тази стая и повечето вещи на Вивиен си бяха точно там, където ги беше оставила. На полицата над камината беше сватбената й снимка със Стенли от началото на петдесетте години на миналия век. Вивиен трябва да е била на около двайсет години, а Стенли с година-две по-голям. Имоджен взе снимката и се загледа в усмихнатите им лица. Стори й се странно, като си помисли, че вече бе по-възрастна, отколкото Вивиен е била на сватбата си с мъжа, с когото бе прекарала по-голямата част от живота си. Беше романтично и прекрасно, но не и нещо, което Имоджен би си пожелала. Духът й беше неспокоен, може би винаги щеше да си остане такъв. Вярно, че й липсваше Лука, но мисълта да остане на едно място — дори и на острова — само с един човек, оставяйки толкова много неща неизследвани, я караше да изпитва чувство на клаустрофобия.

Тя доближи тоалетната масичка. Брошките на Вивиен все още бяха там, а върху огледалото бяха провесени ярки нанизи от стъклени мъниста. Четката за коса на баба й с инкрустациите от седеф, като че ли чакаше някой да я вземе.

Имоджен хвърли още един поглед из стаята. Не можеше да остане да спи тук, нито пък в някоя от съседните стаи — онези, които толкова често бяха пълни с приятели и посетители. Качи се по второто стълбище към таванските стаи, които те с Анна смятаха за свои. Те изглеждаха както винаги и докато главата на Анна сигурно щеше да опира вече в тавана, Имоджен, която не беше наследила ръста на майка им, се чувстваше добре. Тя седна на леглото и свали обувките си, изморена след дългия и разочароващ ден в магазина. В тази стая щеше да спи тази вечер.

— Знаеш ли, Имоджен нямаше нужда да се изнася — заговори Джон, докато сортираше дивидитата от колекцията си и изваждаше по-старите, за да ги даде на благотворителните организации. Беше облечен с джинси и сива тениска, току-що обръснат.

— О, всичко е наред — отвърна Анна и седна на дивана. — Тя няма нищо против. Безсмислено е къщата на баба да стои празна. А сега, когато работим заедно по цял ден, може би е добре да си осигурим малко пространство една на друга.

Анна се замисли за първата седмица работа в магазина. Двете положиха всички усилия да поддържат духа си, докато лошото време продължаваше. Най-редовната им посетителка беше Иви, която ги посещаваше в почивките за чай и една възрастна двойка, която идваше да види Хепбърн. За цяла седмица дойдоха само трима истински клиенти.

— Знаеш ли от какво имаш нужда? — попита Джон, като се приближи до дивана, където седеше Анна и седна до нея, а после нежно я погали по косата.