Лоуренс Блок - Билет за отвъдното

— Убиваш момичето и точка.

— Това е проблемът с всичко очебийно. Ако изглежда така, сякаш се опитваме да ги метнем…

— Ще го вземат навътре — кимна той. — Може пък да не броят пачките. Смесваш банкноти от по петдесет и от по сто, пет хиляди в пачка, половината от сумата в банкноти от по петдесет, за колко пачки говорим, ако сме с половин милион? Сто, ако са само стотачки, да приемем, че са сто и двайсет-трийсет, нещо такова?

— Звучи добре.

— Не знам, ще ги преброиш ли? И при сделка с наркотици се броят пачки, но имаш време, сядаш, преброяваш парите, оглеждаш материала. Историята е друга. Но знаеш ли как броят големите трафиканти? Типовете, които обръщат по милион на всяка сделка?

— Знам, че банките си имат устройства, които броят пачките по-бързо, отколкото можеш да ги размесиш.

— Понякога и такива използват — рече той, — но най-вече преценяват по теглото. Знаеш колко тежат парите, затова просто ги поставяш на кантара.

— Така ли правеха във фамилното предприятие в Того?

Той се усмихна при мисълта.

— Не, постъпваха другояче. Брояха всяка банкнота. Но никой не бързаше.

Телефонът иззвъня. Спогледахме се. Вдигнах, обаждаше се Юри от телефона в колата, съобщи, че пътува насам.

— Всеки път, когато телефонът звънне… — каза Кенан.

— Знам. Мисля, че е той. Докато ти беше навън, някой се обади по погрешка, някакъв тип звънна два пъти, защото все забравял да набере кода на Манхатън.

— Голяма досада — рече той. — Когато бях дете, имахме номер, който се различаваше само по една цифра от този на пицария на Проспект и Флетбуш. Можеш да си представиш колко грешни позвънявания имахме.

— Сигурно е било много досадно.

— За родителите ми. На мен и на Пити страшно ни харесваше. Приемахме проклетата поръчка. „Половината със сирене и половината с пеперони? Без аншоа? Да, господине, ще ви я доставим.“ И ги прецаквахме, оставяхме ги гладни. Ужасни бяхме.

— Горкото копеле от пицарията.

— Да, знам. Напоследък никой не ми се обажда по погрешка. Знаеш ли кога имах две погрешни позвънявания? В деня на отвличането на Франси. Онази сутрин сякаш Бог ми пращаше съобщение, опитваше се да ме предупреди. Божичко, като си помисля само какво ли може да е преживяла. И какво ли преживява сега това дете.

— Кенан, знам как се казва — рекох аз.

— Кой как се казва?

— Онзи от телефона. Не дръвникът от играта „дръвник и финяга“. Другият, онзи, който говори повече.

— Нали ми го каза. Рей.

— Рей Каландър. Знам стария му адрес в Куинс. Знам и регистрационния номер на хондата му.

— Мислех, че има микробус.

— Има и сивик с две врати. Ще го хванем, Кенан. Може би не тази вечер, но ще го хванем.

— Много добре — бавно произнесе той. — Но трябва да ти кажа нещо. Знаеш, че участвам в това заради случилото се с жена ми. Затова те наех, затова сега съм тук. Но точно в този момент нищо от това няма и капка значение. Сега единственото, което ме интересува, е това дете, Луша, Лушка, Людмила, толкова различни имена има, не знам как да я наричам, дори не съм я виждал. Сега единственото, което ме интересува, е да я върнем.

Благодаря ти , помислих си аз.

Защото, както пише на тениските, щом газиш сред алигатори, можеш да забравиш, че първоначалната ти цел е била да пресушиш блатото. Нямаше значение къде в Сънсет Парк се бяха сврели двамата похитители, нямаше значение дали щях да ги намеря тази вечер или утре, или никога. На сутринта бих могъл да дам всичко, което имам, на Джон Кели и да го оставя да продължи нататък. Нямаше значение кой ще залови Каландър и дали ще получи петнайсет години, двайсет и пет или доживотна, или ще умре в някоя страничка уличка от ръцете на Кенан Кури или от моите. Или пък ще се измъкне свободен със или без парите. Това можеше да е важно утре. Можеше и да не е. Тази вечер беше без значение.

Изведнъж това стана пределно ясно, каквото трябва да е било от самото начало. Беше важно само да върнем момичето. Всичко останало нямаше значение.

Юри и Дани дойдоха няколко минути преди осем. Юри държеше по една чанта във всяка ръка, и двете с логото на авиокомпания, изчезнала в разни сливания със себеподобни. Дани носеше пазарска чанта.

— В играта сме — рече Кенан и с брат му изръкопляскаха. Не започнах да ръкопляскам, но почувствах същото вълнение. Човек би си рекъл, че парите са за нас.

— Кенан, ела за минута. Погледни — рече Юри.

Отвори една от чантите и изсипа съдържанието й, хванати с лента пачки от по стодоларови банкноти, всяка лента носеше печата на „Чейз Манхатън Банк“.