Кен Фоллетт - Крахът на титаните

Това го обърка напълно. Що за място е това, където ти позволяват да слезеш от кораба и да влезеш в града без разрешение?

Тогава забеляза една любопитна сграда. Приличаше малко на хотел, само че двама опърпани мъже с моряшки шапки седяха на стъпалата и пушеха.

— Виж — посочи той мястото на Спиря.

— Какво?

— Мисля, че е моряшка мисия, като тази в Санкт Петербург.

— Не сме моряци.

— Но сигурно има хора, които знаят чужди езици.

Влязоха. Сивокоса жена зад едно гише им каза нещо.

Лев й отговори на руски:

— Не говорим американски.

Тя отвърна с една-единствена дума на своя език:

— Руснак?

Лев кимна.

Жената даде знак да я последват и надеждите на Лев се върнаха.

Тръгнаха след нея по един коридор към малък кабинет с изглед към морето. Зад бюрото в средата на кабинета седеше мъж, който по необясними причини заприлича на Лев на руски евреин.

— Говорите ли руски?

— Аз съм руснак — отвърна непознатият. — Мога ли да ви помогна?

На Лев му идеше да го прегърне. Вместо това погледна мъжа в очите и му се усмихна топло.

— Някой трябваше да ни посрещне и да ни заведе до Бъфало, но не се появи — каза той с дружелюбен, но загрижен тон. — Около триста човека сме…

И за да спечели симпатии, додаде:

— Заедно с жените и децата. Мислите ли, че можете да ни помогнете да намерим нашия човек?

— Бъфало ли? Къде мислите, че се намирате?

— В Ню Йорк, разбира се.

— Това е Кардиф.

Лев не беше чувал за Кардиф, но сега поне разбираше какъв е проблемът.

— Този глупав капитан ни е оставил на грешното пристанище. Как да стигнем до Бъфало оттук?

Мъжът посочи през прозореца към морето и на Лев му призля, защото знаеше какво следва.

— Натам. След около три хиляди мили.

Лев попита за цената на билета от Кардиф за Ню Йорк. Превърнато в рубли, всичко излизаше десет пъти повече от парите, които къташе в пазвата си.

Сподави яростта си. Бяха ги излъгали — или семейство Вялови, или капитанът на кораба. Или и едните, и другият, най-вероятно, понеже с работа в комбина можеха да мамят по-лесно. Всичките спечелени с тежък труд спестявания на Григорий бяха замъкнати от тези лъжливи свине. Ако капитанът на Архангел Гавриил му беше пред очите, с радост щеше да го удуши.

Но нямаше смисъл да мечтае за отмъщение. Важното беше да не се предава. Щеше да си намери работа, да научи английски и да влезе в някоя игра на карти с висок залог. Щеше да отнеме време. Трябваше да е търпелив. Да се научи да е малко повече като Григорий.

Първата нощ всички спаха на пода на синагогата. Лев отиде с останалите. Кардифските евреи не знаеха или не ги интересувате, че някои пасажери са християни.

За първи път през живота си Лев видя предимството да си евреин. В Русия бяха така преследвани, че той се чудеше защо не изоставят религията си, не сменят дрехите си и не заживеят като останалите. Това би спасило живота на много хора. Сега обаче разбра, че евреите могат да отидат навсякъде и винаги да очакват, че някой ще се отнася към тях като към роднини.

Оказа се, че те не са първите преселници от Русия, които са си купили билети за Ню Йорк и са се озовали някъде другаде. Случвало се и преди — в Кардиф и разни други британски пристанища. И понеже много руски емигранти били евреи, старейшините на синагогата имаха опит. В деня след пристигането даваха на заблудените пътници топла закуска и обменяха парите им в паундове, шилинги и пенсове, след което ги водеха в приюти с евтини стаи.

Като във всеки град по света, в Кардиф имаше хиляди конюшни. Лев научи достатъчно думи, за да може да каже, че е опитен в работата с коне. Тръгна да обикаля града и да си търси работа. На хората не им трябваше много време да видят, че го бива с животните, но дори добре разположените работодатели искаха да му зададат някои въпроси, които той не разбираше и не можеше да отговори.

В отчаянието си почна да учи по-бързо и след няколко дни можеше да разбира цените и да си купува хляб или бира. Работодателите обаче задаваха сложни въпроси, навярно за това къде е работил досега и дали е имал проблеми с полицията.

Върна се в моряшката мисия и обясни проблема си на руснака в малкия кабинет. Получи адрес в Бюттаун, най-близкия до доковете квартал. Трябваше да пита за Филип Ковал — произнасяха го „Коул“ — познат като Коул Поляка. Коул се оказа бригадир, който наемаше евтино чужденци работници и говореше по малко от повечето европейски езици. Каза на Лев да го чака следващия понеделник в десет сутринта в предния двор на главната гара заедно с куфара му.