Кен Фоллетт - Крахът на титаните

Колата спря на входа на гарата. Омраза, отвращение и погнуса се сблъскаха у Лев, когато излезе княгиня Беа. Хлябът в устата му доби вкус на чакъл и той го изплю.

— Какво има? — попита го Спиря.

Лев се поовладя.

— Тази жена е руска княгиня. Преди четиринадесет години заповяда да обесят баща ми.

— Гад. Какво прави тук тогава?

— Омъжи се за един английски лорд. Трябва да живеят наблизо. Може би мината е негова.

Шофьорът и камериерката се заеха да разтоварват багажа. Лев чу как Беа казва нещо на камериерката си на руски, а жената отвърна на същия език. Влязоха в гарата и след малко слугинята се върна и купи вестник.

Лев се приближи до нея, свали шапката си и дълбоко се поклони, като каза на руски:

— Вие трябва да сте княгиня Беа.

Тя се разсмя весело.

— Не приказвай глупости. Аз съм прислужницата й, Нина. А ти кой си?

Лев представи себе си и Спиря и обясни как са стигнали дотук и защо не могат да си купят храна.

— Ще се върна довечера — каза Нина. — Отиваме до Кардиф. Ела на вратата на кухните в Тай Гуин и ще ти дам малко месо. Просто следвай пътя на север от града, докато стигнеш до двореца.

— Благодаря Ви, красива госпожо.

— Достатъчно съм възрастна, за да ти бъда майка — каза тя, но все пак се подсмихна. — По-добре да занеса вестника на княгинята.

— Какво толкова е станало?

— О, новини от чужбина — отвърна тя нехайно. — Станало е убийство. Княгинята е много разстроена. Австрийският ерцхерцог Франц-Фердинанд бил убит някъде си, в Сараево.

— За една княгиня това ще да е страшно.

— Да. Но не вярвам да има значение за такива като теб и мен.

— Не — каза Лев. — Предполагам, че няма.

Църквата „Сейнт Джеймс“ в „Пикадили“ събираше най-скъпо облеченото паство на света — любимото място за богослужения на лондонския елит. На теория показността не се одобряваше, но жените трябваше да носят шапки и тези дни беше почти невъзможно човек да си купи някоя без щраусови пера, панделки и копринени цветя. От мястото си в задната част на църквата Валтер фон Улрих виждаше една джунгла от причудливи форми и цветове. За разлика от съпругите си, мъжете изглеждаха еднакви, с черни палта, колосани якички и с цилиндри в скута.

„Повечето от тези хора въобще не бяха разбрали какво се е случило в Сараево преди седем дни“, с горчивина мислеше той. Някои дори не знаеха къде е Босна. Потресени бяха от убийството на ерцхерцога, но не можеха да преценят какво значи това за останалата част от света. Просто бяха смътно озадачени.

Валтер нямаше съмнения. Знаеше точно какво предвещава това убийство. Създаваше сериозна заплаха за сигурността на Германия, а работата на хора като него беше да защитават страната си в този опасен час.

Днес първата му задача бе да разбере какво мисли руският цар. Всички искаха да знаят — немският посланик, бащата на Валтер, външният министър в Берлин и самият кайзер. Валтер, като всеки добър офицер от разузнаването, си имаше източник.

Огледа паството, в опит да открие своя човек сред гората от глави. Боеше се, че може да не е там. Антон беше чиновник в руското посолство. Двамата се срещаха в англикански църкви, защото Антон не очакваше негови колеги да го видят там. Повечето руснаци бяха православни християни, а изключенията никога не работеха в дипломацията.

Антон ръководеше телеграфния отдел на руското посолство, така че виждаше всяка получена и изпратена телеграма. Неговите сведения бяха безценни. Ала не беше лесен за работа и причиняваше много тревоги на Валтер. Шпионажът плашеше Антон, а когато се уплашеше, той не се появяваше на срещи — често в напрегнати моменти на международни кризи. Като например сега, когато Валтер се нуждаеше от него повече от всякога.

Валтер се разсея, когато зърна Мод. Разпозна дългата изящна шия над модерната висока колосана яка с подвити ъгълчета, като на мъжките ризи. Сърцето му прескочи. Целуваше тази шия при всеки сгоден случай.

Когато се сещаше за опасностите на войната, първо помисляше за Мод, след това за страната си. Срамуваше се от подобна себичност, но не можеше нищо да стори. Най-много се страхуваше, че Мод ще му бъде отнета. Опасността за отечеството идваше на второ място. За Германия беше готов да умре, но не знаеше как ще живее без любимата си.

Една глава на третия ред, броено отзад напред, се обърна и Валтер срещна погледа на Антон. Антон имаше рядка кестенява коса и рехава брада. Облекчен, Валтер закрачи към южната пътека, сякаш си търсеше място, и след миг колебание седна.