Кен Фоллетт - Крахът на титаните

Когато мъглата се вдигна, видяха суша. Беше нощ, ала Лев зърна светлините на някакъв град. Къде бяха? Едни казваха в Канада, други — в Ирландия, обаче никой не знаеше.

Светлините се приближиха и корабът забави ход. Щяха да акостират. Лев чу от някого, че вече са в Америка! Десет дни му се струваше твърде бързо. Но пък какво ли разбираше той? Стоеше на перилата с картонения куфар на брат си. Сърцето му заби по-бързо.

Куфарът му припомни, че всъщност сега в Америка трябваше да пристига Григорий. Не беше забравил как се закле да му прати пари за билет. Длъжен беше да спази това обещание. Григорий вероятно му беше спасил живота — за пореден път. „Късметлия съм с такъв брат“, помисли си младежът.

Печелеше пари на кораба, но не достатъчно бързо. Седем рубли нищо не бяха. Трябваше му голям удар. Но Америка беше страната на възможностите. Там щеше да забогатее.

С любопитство установи, че куфарът има дупка от куршум, който се оказа заседнал в кутия с фигури за шах. Продаде я на един евреин за пет копейки. Питаше се как се е стигнало дотам да стрелят по брат му в деня на отплаването.

Липсваше му Катерина. Обичаше да се разхожда с момиче като нея под ръка и да знае, че всеки мъж му завижда. Но в Америка щеше да има предостатъчно момичета.

Чудеше се дали Григорий вече знае за бебето на Катерина. Изпита съжаление при тази мисъл — дали някога щеше да види сина си или дъщеря си? Каза си да не се тревожи за това, че Катерина ще отглежда детето сама. Тя щеше да намери кой да се грижи за нея. Умееше да оцелява.

Минаваше полунощ, когато корабът най-сетне пристигна. Кеят беше мъждиво осветен и не се виждаше никой. Пасажерите слязоха с торбите, сандъците и куфарите си. Един офицер от Архангел Гавриил ги упъти към някакъв навес с няколко пейки.

— Трябва да чакате от имиграционните да дойдат на сутринта — обясни той, като даде да се разбере, че все пак говори малко руски.

Малко разочароващо беше за всички, които бяха спестявали с години, за да дойдат. Жените седнаха на пейките, а децата заспаха. Мъжете запалиха цигари и зачакаха утрото. След известно време чуха двигателя на кораба и Лев излезе, за да види как бавно се отдалечава от пристана. Може би сандъците с палта трябваше да се разтоварят другаде.

Помъчи се да си припомни разказаното от Григорий в небрежен разговор относно първите стъпки в новата страна. Имигрантите трябваше да преминат медицински преглед — нервен миг, понеже физически негодните хора се връщаха обратно с пропилени пари и смазани надежди. Понякога имиграционните служители сменяха имената на хората, за да са по-лесни за произнасяне за американците. Пред пристанището представител на фамилия Вялови щеше да чака, за да ги отведе с влак в Бъфало. Щяха да си намерят работа в хотели и фабрики на Йосиф Вялов. Лев се чудеше колко е далеч Бъфало от Ню Йорк. На час, на седмица? Щеше му се да беше слушал по-внимателно брат си.

Слънцето изгря над дългите и претъпкани докове и вълнението на Лев се завърна. Старомодни мачти и такелажи деляха място с параходни комини. Край пристанището имаше големи сгради и схлупени бараки, високи кранове и набити кабестани, стълби, въжета, коли. По-навътре в сушата се виждаха гъстите редици на вагони, пълни с въглища. Стотици. Не, хиляди. Очертанията им се размиваха в далечината. Разочарова се, че не вижда прочутата Статуя на свободата, но сигурно беше оттатък носа.

Пристигнаха докери, първо един по един, после на групички и накрая на тълпи. Едни кораби пристигаха, други отплаваха. Десетина жени почнаха да разтоварват чували с картофи от малко корабче пред бараката. Лев се зачуди кога ще пристигне имиграционната полиция.

Спиря дойде при него. Явно му беше простил заплахата.

— Забравиха ни — каза той.

— Така изглежда — объркано се съгласи Лев.

— Защо не се поразходим да проверим дали някой тук говори руски?

— Добра идея.

Спиря заговори един от по-възрастните мъже.

— Ще отидем да видим какво става.

Другият изглеждаше притеснен.

— Може би трябва да стоим тук, както ни казаха.

Те не го послушаха и се насочиха към жените с картофите. Лев ги дари с най-широката си усмивка и ги попита:

— Някоя от вас говори ли руски?

Една от по-младите му се усмихна в отговор, но никоя не каза нищо. Лев се обезсърчи — чарът му не работеше върху хора, които не го разбираха.

Лев и Спиря тръгнаха натам, откъдето бяха дошли повечето работници. Никой не им обърна внимание. Стигнаха до голяма порта, преминаха през нея и се озоваха на оживена улица с магазини и кантори. Гъмжеше от автомобили, електрически трамваи, коне и ръчни колички. На всеки няколко метра Лев заговаряше някого, но безуспешно.