Кен Фоллетт - Крахът на титаните

Григорий предположи, че цигарите са крадени. Катерина продължи:

— Лев плати за тях, но капитанът каза, че парите не стигат, скараха се, някой започна да стреля, Лев отвърна на огъня и после избягахме.

— Слава Богу, че не сте ранени!

— Сега нямаме нито цигарите, нито парите.

— Каква каша. — Григорий погледна часовника над тезгяха. Шест и петнадесет. Още имаше много време. — Да поседнем. Искаш ли чай? — Той направи знак на Мишка и помоли за две чаши чай.

— Благодаря — отвърна Катерина. — Лев мисли, че един от ранените сигурно се е оплакал в полицията и сега го гонят.

— А ти?

— Добре съм, никой не знае как се казвам.

Григорий кимна.

— Значи трябва да опазим Лев от полицията. Трябва да се покрие за около седмица и после да се измъкне от града.

— Но той няма пари.

— Разбира се, че няма. — Лев никога нямаше пари за важните неща, макар че винаги му се намираха за пиене, залагане, или за забавление на момичета. — Мога да му дам нещо. — Щеше да задели от парите, които самият той беше спестявал. — Къде е той?

— Каза, че ще те срещне на кораба.

Мишка им донесе чая. Григорий беше гладен — беше си оставил кашата на огъня. Помоли за малко супа.

Катерина попита:

— Колко можеш да дадеш на Лев?

Тя го гледаше сериозно и, както винаги, го накара да почувства, че би направил всичко за нея. Извърна поглед.

— Колкото му трябва.

— Толкова си добър.

Григорий сви рамене.

— Той ми е брат.

— Благодаря ти.

Нейната признателност беше едновременно приятна и смущаваща. Супата пристигна и той се зае с нея, благодарен за разсейването. На пълен стомах се почувства по-оптимистично настроен. Лев винаги беше в беда. Щеше да се измъкне от тази трудност както от всяка друга. Григорий не биваше да изпуска парахода си заради това.

Катерина го наблюдаваше и пиеше чая си на малки глътки. Вече не гледаше така трескаво. „Лев те излага на риск, аз те спасявам и ти все пак предпочиташ него“, помисли си Григорий.

Лев сигурно вече чакаше на пристанището, прикрит в сянката на някой кран, и нервно се оглеждаше за полицаи. Григорий трябваше да тръгва. Но пък можеше никога повече да не види Катерина. Не понасяше мисълта, че ще трябва да се сбогува с нея завинаги.

Дояде супата си и погледна часовника. Почти седем. Твърде много рискуваше.

— Трябва да вървя — каза с неохота.

Катерина го изпрати до вратата.

— Не се сърди на Лев.

— Кога съм се сърдил?

Тя сложи ръце на раменете му, изправи се на пръсти и го целуна леко по устните.

— Успех.

Григорий тръгна.

Бързо мина през югозападната част на града, индустриална зона със складове, фабрики и претъпкани бордеи. Срамното желание да заплаче изчезна скоро. Вървеше в сенките с нахлупена шапка и наведена глава. Избягваше открити пространства. Ако Пински беше разпространил описанието на Лев, някой бдителен полицай като нищо щеше да залови Григорий.

Все пак стигна незабелязан до пристанището. Корабът му, Архангел Гавриил , беше малък и ръждив. Превозваше не само пътници, а и товари. Сега го зареждаха с добре заковани дървени сандъци с името на най-големия производител на палта в града. Григорий видя как и последният сандък потъна в трюма и екипажът затвори люка.

Семейство евреи показваха билетите си в началото на подвижното мостче. Опитът показваше на Григорий, че всички евреи искат да идат в Америка. Имаха още повече причини дори от него. В Русия съществуваха закони, които им забраняваха да притежават земя, да постъпват на държавна служба, да бъдат офицери в армията и какво ли още не. Не можеха да живеят където поискат, а за следването на евреите в университета имаше ограничителна квота. Цяло чудо беше, че въобще смогват да си изкарват прехраната. А ако някой въпреки всичко успееше да се замогне, не след дълго ставаше жертва на тълпата — подстрекавана от полицаи Като Пински — биеха ги, подплашваха семействата им, трошаха прозорците им, подпалваха собствеността им. Изненадващо беше, че въобще има евреи, които остават тук.

Корабната сирена даде сигнал всички да се качват.

Григорий не виждаше брат си. Какво се беше объркало? Сменил ли беше Лев плановете си отново? Или вече го караха към ареста?

Някакво момченце дръпна Григорий за ръкава.

— Един мъж иска да говори с теб.

— Какъв мъж?

— Прилича на теб.

Слава Богу, рече си Григорий.

— Къде е?

— Зад ония дъски.

На пристана имаше камара дървен материал. Григорий бързо заобиколи и видя Лев да се крие отзад, пушейки нервно. Не го свърташе от притеснение, беше пребледнял — рядка гледка, понеже Лев оставаше весел дори в беда.