Кен Фоллетт - Крахът на титаните

Крясъците престанаха и Григорий чу стъпките й — тя тичаше по улицата след него.

— Спри! Моля те спри, Григорий, не ми обръщай гръб, толкова съжалявам.

Той се обърна.

— Григорий, трябва да се грижиш за мен, сега когато Лев го няма.

Той поклати глава.

— Не ти трябвам. Всеки мъж в града ще се реди на опашка да се грижи за теб.

— Не, няма — рече тя. — Има нещо, което не знаеш.

„Сега пък какво?“ — помисли си Григорий.

Тя продължи:

— Лев не искаше да ти казвам.

— Кажи ми.

— Чакам дете — каза тя и зарида.

Григорий безмълвно пое информацията. Бебето на Лев, разбира се. Който знаеше. И беше заминал за Америка.

— Бебе.

Тя кимна през сълзи.

Детето на брат му. Племенник или племенничка. Семейството му.

Прегърна я и я придърпа към себе си. Тя цялата се тресеше и зарови лице в сакото му. Григорий поглади косата й.

— Добре. Не се тревожи. Ще бъдеш добре. И детето ти също. — Въздъхна. — Ще се грижа и за двама ви.

Пътуването на борда на Архангел Гавриил беше тежко дори за момче от лошите квартали на Санкт Петербург. Имаше само една класа — трета, а към пътниците се отнасяха просто като към допълнителен товар. Корабът бе мръсен и гъмжеше от зарази, особено когато се вдигаха огромни вълни и хората страдаха от морска болест. Човек не можеше да се оплаче, понеже никой от екипажа не говореше руски. Лев не знаеше откъде са, но не успя да се оправи с тях нито с малкото си английски, нито с още по-оскъдния си немски. Някой каза, че са холандци. Лев не бе чувал за такъв народ.

При все това настроението сред пътниците беше много оптимистично. На Лев му се струваше, че е разрушил стената на царския затвор, избягал е и вече е свободен. Пътуваше към Америка, земя без аристократи. При спокойно море пътниците седяха на палубата и си разказваха каквото бяха чули за Америка — топлата вода тече направо от чешмите, дори работниците носят хубави кожени обуща, но най-вече — свобода да изповядваш коя да е религия, да се присъединиш към коя да е политическа група, да изразиш мнението си публично и да не те е страх от полицията.

Вечерта на десетия ден Лев играеше карти. Той раздаваше, но губеше. Губеха всички с изключение на Спиря, невинно наглед момче на неговата възраст, което също пътуваше само.

— Спиря печели всяка вечер — каза Яков, друг картоиграч. Истината бе, че Спиря печелеше, когато Лев раздаваше.

Плаваха бавно през мъглата. Морето беше спокойно и не се чуваше нищо, освен боботенето на двигателите. Лев не успя да разбере кога ще пристигнат. Хората отговаряха различно. Най-осведомените казваха, че зависи от времето. Екипажът, както винаги, беше непроницаем.

Нощта падаше. Лев спря да играе.

— Нямам нищо — рече той. Всъщност имаше още много пари в ризата си, но виждаше, че всички останали са почти на червено — с изключение на Спиря. — Приключих. Когато стигнем до Америка, явно ще трябва да си потърся богата старица и да живея като домашно кученце в мраморния й палат.

Другите се засмяха.

— Защо някой ще те иска за домашен любимец? — попита Яков.

— На възрастните дами им става студено нощем — беше отговорът. — Ще им е нужен реотанът ми.

Играта приключи в добро настроение и играчите се разотидоха.

Спиря отиде отзад, облегна се на парапета и загледа как дирята на кораба изчезва в мъглата. Лев се присъедини.

— Моят дял е точно седем рубли.

Спиря извади банкноти от джоба си и ги подаде на Лев, като прикриваше движението с тялото си, та никой да не може да види как парите минават от ръка в ръка.

Лев прибра парите в джоба си и напълни лулата си.

Спиря рече:

— Кажи ми нещо, Григорий.

Лев използваше книжата на брат си и му се налагаше да казва на хората, че името му е Григорий.

— Какво би направил, ако откажа да ти дам твоята част?

Това бяха опасни приказки. Лев бавно прибра тютюна си и върна незапалената лула в джоба на сакото. Хвана Спиря за реверите и го притисна към парапета, така че оня се наклони назад и се надвеси над морето. Спиря бе по-висок от Лев, но не и толкова здрав. Макар и по-нисък, Лев беше много по-силен от Спиря.

— Ще ти счупя проклетия врат — обясни той. — После ще взема всички пари, които изкара с моя помощ. — Бутна го още малко. — А сетне ще те хвърля в морето.

Спиря се ужаси.

— Добре! Пусни ме.

Лев го пусна.

Спиря си пое дълбоко дъх.

— Божке! Само попитах.

Лев запали лулата си.

— А аз само ти отговорих. Не забравяй какво.

Спиря се отдалечи.