Кен Фоллетт - Крахът на титаните

— Имам неприятности — каза той.

— Отново.

— Тези от шлепа са лъжци!

— И крадци, вероятно.

— Не ставай саркастичен. Няма време.

— Така е, прав си. Трябва да те измъкнем от града, докато нещата утихнат.

Лев поклати отрицателно глава и издуха облаче дим.

— Един от онези на шлепа е умрял. Търсят ме за убийство.

— Ох, по дяволите. — Григорий седна на дъските и зарови глава в дланите си. — Убийство.

— Раниха Трофим лошо и полицията го спипа. Разпитали са го и той ме е посочил.

— Откъде знаеш?

— Видях Фьодор преди половин час. — Фьодор беше подкупен полицай, познат на Лев.

— Лоши новини.

— Има и по-лоши. Пински се е заклел да ме хване — за да си отмъсти на теб.

Григорий кимна.

— Тъкмо от това се страхувах.

— Какво ще правя?

— Трябва да отидеш в Москва. Санкт Петербург няма да е безопасен за теб още дълго, може би завинаги.

— Не знам дали Москва е достатъчно далеч сега, когато полицията има телеграф.

„Прав е“, осъзна Григорий.

Сирената на кораба пак прозвуча. Скоро подвижните мостчета щяха да се приберат.

— Имаме само минута — каза Григорий. — Какво ще правиш.

— Бих могъл да замина за Америка.

Григорий го зяпна.

— Може да ми дадеш билета си.

Григорий не искаше дори да си го помисля.

Но Лев продължи с безпощадна логика.

— Мога да използвам паспорта ти и документите за влизане в Америка — никой няма да забележи разликата.

Мечтата на Григорий се стопи като образа на екрана в кино Солей на Невски проспект. Светлините се включиха и разкриха сивите шарки и мръсните подове на истинския свят.

— Да ти дам билета си — повтори той, отчаяно отлагайки мига на решението.

— Ще ми спасиш живота — отвърна брат му.

Григорий знаеше, че трябва да го стори. От тази мисъл сърцето го заболя.

Извади документите от джоба на най-хубавия си костюм и ги даде на Лев. Даде му и всички пари, които беше спестил за пътуването, и накрая — куфара с дупката от куршум.

— Ще ти изпратя пари за билет — обеща пламенно Лев. Григорий не каза нищо, ала недоверието му беше видно, понеже брат му възрази:

— Наистина ще ти изпратя, кълна се. Ще спестявам.

— Добре — отвърна Григорий.

Прегърнаха се. Лев каза:

— Винаги си се грижил за мен.

— Да, така е.

Лев се обърна и хукна към кораба.

Моряците развързваха въжетата. Тъкмо щяха да приберат мостчето, когато Лев извика и го изчакаха.

Скочи на палубата.

Обърна се, облегна се на перилата и махна на брат си.

Григорий не можа да се насили да му отвърне. Обърна се и си тръгна.

Корабът изсвири, но той не се обърна.

Усещаше дясната си ръка странно олекнала без куфара. Вървете през пристанището, гледаше дълбоките тъмни води на кея и му хрумна странната мисъл да се хвърли. Отърси се — нямаше да се остави на такава глупава идея. Въпреки това беше потиснат и огорчен. Никога не получаваше от живота печеливша ръка.

Докато се връщаше през индустриалния квартал, Григорий не смогна да се ободри. Крачеше със сведен поглед и не си правеше труда дори да провери дали полицията не го следи. И да го арестуваха, почти нямаше значение.

Какво да прави? Не можеше да събере сили за нищо. След края на стачката щяха да му върнат работата. Беше добър работник и началниците му го знаеха. Може би трябваше да отиде там сега и да разбере дали не са стигнали до споразумение, но не искаше.

След около час установи, че е близо до кръчмата на Мишка. Възнамеряваше да подмине, ала надзърна вътре и видя, че Катерина седи на същото място, където я беше оставил преди два часа, със студена чаша чай пред себе си. Трябваше да й каже какво се е случило.

Влезе. Кръчмата беше празна, ако не броим Мишка, който метеше.

Катерина стана, уплашена.

— Защо си тук? Да не си изпусна кораба?

— Не точно. — Нямаше представа как да й го каже.

— Какво тогава? Мъртъв ли е Лев?

— Не, добре е. Но го търсят за убийство.

Тя зяпна.

— Къде е?

— Трябваше да замине.

— Къде?

Нямаше как да й поднесе новината леко.

— Помоли ме да му дам моя билет.

— Билет?

— И паспорта. Замина за Америка.

— Не! — изпищя момичето.

Григорий само кимна.

— Не! Не би ме оставил! Да не си го казал, не го казвай!

— Опитай да се успокоиш.

Тя го зашлеви. Беше слабо момиче и Григорий почти не трепна.

— Свиня! — кресна тя. — Ти си го пропъдил!

— Постъпих така, за да спася живота му.

— Копеле! Псе! Мразя те! Мразя тъпата ти физиономия!

— Каквото и да кажеш, по-зле от сега няма как да се чувствам — рече Григорий, но тя не слушаше. Той не обърна внимание на клетвите й и си тръгна. Щом прекрачи прага, гласът й постихна.