Кен Фоллетт - Крахът на титаните

Защо? Нямаше нищо общо с външния вид. Двамата братя толкова си приличаха, че хората ги бъркаха. Бяха еднакви на ръст и тегло и можеха да си носят дрехите един на друг. Лев обаче беше неустоим чаровник. Не можеше да му се вярва, беше егоист и живееше на ръба на закона, но жените го обожаваха. Честният и сигурен Григорий, който обичаше да работи и да мисли, беше сам.

В Щатите щеше да е различно. Всичко. Американските земевладелци не можеха да бесят своите селяни. Американските власти първо съдеха хората, а след това ги наказваха. Правителството не можеше дори да хвърля в затвора социалистите. Нямаше аристокрация — всички бяха равни, дори евреите.

Истина ли беше? Понякога Америка звучеше като приказка, като историите за островите в Южните морета, където красиви девици предлагаха телата си на всекиго, който пожелаеше. Но трябваше да е вярно — хиляди имигранти пращаха писма до дома. В предприятието група социалисти-революционери бяха започвали серия от лекции за американската демокрация, но полицията ги спря.

Чувстваше вина, че оставя брат си, но така беше най-добре.

— Грижи се за себе си — каза на Лев в края на вечерта. — Няма да съм тук да те измъквам от беди.

— Ще се оправя — безгрижно му отвърна той. — Ти се грижи за себе си.

— Ще ти изпратя пари за билета. При американските заплати няма да отнеме много време.

— Ще чакам.

— Не се мести, за да не загубим връзка.

— Никъде няма да ходя, бате.

Не бяха разговаряли дали и Катерина ще дойде в Америка. Григорий остави на Лев да повдигне въпроса, но това така и не се случи. Не знаеше дали да се надява, или да се страхува, че брат му ще поиска да я доведе.

Лев хвана Катерина за ръката и каза:

— Вече трябва да тръгваме.

— Къде ще ходите по това време? — изненада се Григорий.

— Имам среща с Трофим.

Трофим беше един от по-маловажните членове на фамилията Вялови.

— Защо трябва да се виждате тази вечер?

Лев намигна.

— Няма значение. Ще се върнем до сутринта — ще имаме време да те закарам до остров Гутуевски. — Там акостираха презатлантическите параходи.

— Добре — каза Григорий и добави, макар да знаеше, че няма смисъл: — Не прави нищо опасно.

Лев весело махна с ръка и тръгна.

Беше почти полунощ. Григорий се сбогува с хората. Няколко негови приятели плакаха, но той не знаеше дали наистина скърбят или са просто пияни. Прибра се в къщата с някои от момичетата и всички го целунаха в антрето. След това влезе в стаята си.

На масата лежеше картоненият му куфар, купен от вехтошаря. Макар и малък, беше полупразен. Взимаше ризите, бельото и шаха. Имаше само един чифт обувки. Не беше събрал много вещи, откакто майка му загина преди девет години.

Преди да си легне погледна в шкафа, където Лев държеше револвера си — белгийски Наган М1895 . Сърцето му се сви, когато видя, че оръжието не е на обичайното си място.

Вдигна резето на прозореца, за да не му се налага да става да отваря на брат си.

Легна, заслуша се в познатия тътен на минаващите влакове и се зачуди какъв ли е животът на четири хиляди мили оттук. Играеше ролята на майка и баща за Лев цял живот. От утре нямаше да знае дали Лев не се скита въоръжен нощем. Това облекчение ли щеше да му донесе, или повече тревоги?

Както винаги, Григорий се събуди в пет. Корабът му отплаваше в осем, а пристанището беше на час път пеша. Имаше много време.

Лев не се беше прибирал.

Изми ръцете и лицето си. Оглеждайки се в парче счупено огледало, оформи мустака и брадата си с ножица. Сложи най-хубавия си костюм. Другият щеше да завещае на Лев.

Тъкмо претопляше малко каша на огъня, когато се чу силно чукане на вратата на къщата.

Нямаше начин да не са лоши новини. Приятелите стояха отвън и викаха, само властите чукаха по вратите. Нахлупи шапката си, пристъпи в антрето и хвърли поглед към входа. Хазяйката пускаше двама мъже в черно-зелените униформи на полицията. Григорий разпозна кръглоликия Михаил Пински и малката глава на партньора му Иля Козлов.

Разсъди бързо. Очевидно някой в къщата беше заподозрян в престъпление. Най-вероятно Лев. Така или иначе, всички щяха да бъдат разпитани. Двамата полицаи щяха да си припомнят инцидента през февруари, когато Григорий беше спасил Катерина от тях и щяха да се възползват от възможността, за да го арестуват.

А той щеше да пропусне кораба си.

Ужасяващата мисъл го вцепени. Да изпусне кораба! След цялото пестене, очакване и копнеж за този ден. „Не, няма да го позволя“, помисли си той.