Кен Фоллетт - Крахът на титаните

Лев се замисли дали да не остави торбата на пода пред вратата на полковника. Парите обаче бяха прекалено много, та да допусне да се търкалят така.

— Къде беше, по дяволите? — подхвана го полковникът веднага.

— Разглеждах града, господин полковник.

— Преназначавам те. Нашите британски съюзници имат нужда от преводачи и ме помолиха да те пратя при тях.

Това звучеше добре.

— Слушам.

— Заминаваш с тях за Омск.

Това вече не беше толкова добре. Омск се намираше на четири хиляди мили оттук, във варварското сърце на Русия.

— За какво, господин полковник?

— Те ще те осведомят.

Лев не искаше да заминава. Това беше прекалено далеч от дома.

— Искате да замина доброволно ли, господин полковник?

Полковникът се поколеба. Лев разбра, че задачата наистина е доброволна, доколкото това беше възможно във войската.

— Отказваш ли назначението? — заплашително попита полковникът.

— Само ако е доброволно, господин полковник, разбира се.

— Сега ще ти обясня какво е положението, лейтенант. Ако тръгнеш доброволно, няма да ти наредя да отвориш оная торба и да ми покажеш какво има вътре.

Лев изруга наум. Нямаше какво да направи. Проклетият полковник беше прекалено проницателен. А в дисагите се намираха парите за Григорий.

„Омск“, рече си той. „По дяволите.“

— С радост ще замина, господине.

Етел се качи в жилището на Милдред. Мястото беше чисто, но разхвърляно — по пода лежаха играчки, в пепелника гореше цигара, а пред печката се сушаха кюлоти.

— Можеш ли довечера да гледаш Лойд? — попита тя. Двамата с Бърни щяха да отидат на събрание на Лейбъристката партия. Лойд вече беше почти на четири години и можеше да излезе от леглото и да тръгне да се разхожда, ако не го наглеждат.

— Разбира се — отговори Милдред. Често си гледаха децата една на друга вечер. — Имам писмо от Били — додаде тя.

— Той добре ли е?

— Да. Обаче според мен не е във Франция. Не пише нищо за окопите.

— Значи трябва да е някъде в Близкия Изток. Питам се видял ли е Йерусалим. — В края на предходната година Светият град беше превзет от британските войски. — Тате ще е доволен, ако е така.

— Има съобщение за теб. Казва, че ще ти пише по-нататък, но да ти предам, че… — Тя бръкна в джоба на престилката си. — Нека го прочета точно. „Повярвай ми, аз усещам, че съм зле осведомен тук за събитията в политиката в Русия.“ Наистина, адски забавно съобщение.

— Това е код — обясни Етел. — Чете се всяка трета дума. Съобщението гласи Аз съм тук, в Русия . Какво прави в Русия?

— Не знаех, че нашата армия е в Русия.

— Нито пък аз. Споменава ли песен или заглавие на книга?

— Да. Откъде знаеш?

— И това е код.

— Казва да ти напомня за песента, която сте пели навремето, „Фреди и циркът“. Не съм я чувала.

— И аз не съм. Четат се инициалите. „Фреди и циркът“ означава… Фиц.

Появи се Бърни. Вратовръзката му беше червена.

— Заспа дълбоко — рече той. Имаше предвид Лойд.

— Милдред има писмо от Били — каза Етел. — Явно той е в Русия с граф Фицхърбърт.

— Аха! — възкликна Бърни. — Чудех се колко време ще им трябва.

— Какво искаш да кажеш?

— Пратили сме войски срещу болшевиките. Знаех си, че ще се случи.

— Във война ли сме с новото руско правителство?

— Официално не сме, разбира се — отговори Бърни и си погледна часовника. — Трябва да тръгваме. — Той мразеше да закъснява.

В автобуса Етел рече:

— Не може да сме неофициално във война. Или сме, или не сме.

— Чърчил и онази пасмина знаят, че британският народ няма да подкрепи война срещу болшевиките, затова се мъчат да го правят тайно.

— Разочарована съм от Ленин… — каза умислено Етел.

— Ленин просто прави каквото трябва да направи! — прекъсна я Бърни. Той беше пламенен поддръжник на болшевиките.

Етел продължи:

— Ленин може да стане тиранин, досущ като царя…

— Та това е нелепо!

— … но дори и така трябва да му се даде възможност да покаже какво може да направи за Русия.

— Е, поне за това сме на едно мнение.

— Обаче не знам какво точно можем ние да направим по въпроса.

— Нужни са ни още сведения.

— Били скоро ще ми пише. Ще ми разкаже подробно.

Етел се гневеше на тайната война на правителството — ако наистина имаше тайна война — но и ужасно се тревожеше за Били. Той нямаше да си мълчи. Преценеше ли, че армията постъпва неправилно, щеше да го заяви и така да си навлече неприятности.

Евангелският параклис „Голгота“ беше пълен: по време на войната популярността на Лейбъристката партия се беше увеличила. Донякъде това се дължеше на участието на водача на партията, Артър Хендерсън, във военния кабинет на Лойд Джордж. Хендерсън беше почнал да работи на дванадесет години в една локомотивна фабрика, а действията му като министър бяха опровергали мнението на консерваторите, че на работниците не може да се повери управление.