Кен Фоллетт - Крахът на титаните

Заедно с него във влака пътуваше и Лев Пешков. Той поздрави Били топло, без да личи да се срамува, сякаш беше забравил, че избяга от Абъроуен, подгонен като измамник и крадец. Лев се беше добрал до Америка и се беше оженил за богато момиче, а сега беше лейтенант, прикрепен към абъроуенци за преводач.

Жителите на Омск приветстваха войниците от батальона, докато те крачеха от железопътната гара към казармата. По улиците Били забеляза много руски офицери в красивите стари униформи. Те като че ли не вършеха нищо военно. Имаше и доста канадски войници.

Щом получиха почивка, Били и Томи се разходиха из града. Нямаше много за гледане — митрополитска църква, джамия, крепост от печени тухли и река, гъмжаща от товарни и пътнически кораби. С изненада видяха, че мнозина от местните жители носеха части от британски военни униформи. Една продавачка на пържена риба имаше куртка в цвят каки; разносвач с количка беше обут в дебели армейски шевиотени панталони; длъгнест гимназист с чанта с учебници крачеше по улицата в чисто нови британски ботуши.

— Откъде взимат тези неща? — попита Били.

— Ние даваме униформи на руската армия тук, но Пешков ми каза, че офицерите ги продават на черния пазар — обясни Томи.

— Така ни се пада, като поддържаме неправилната страна — отвърна Били.

Канадци от Съюза на християнската младеж бяха отворили бюфет. Неколцина абъроуенци вече бяха в бюфета — навярно само там можеше да иде човек. Били и Томи получиха горещ чай и големи парчета ябълков сладкиш от онези, които в Северна Америка наричаха пай.

— В този град е главната квартира на антиболшевишкото реакционно правителство — рече Били. — Прочетох го в Ню Йорк Таймс .

Американските вестници, които бяха достъпни във Владивосток, бяха по-честни от британските.

Дойде Лев Пешков. Водеше красиво руско момиче в евтино палто. Всички го зяпаха. Как се оправяше толкова бързо?

Лев беше видимо развълнуван.

— Ей, момчета, чухте ли последния слух?

„Лев сигурно винаги пръв чува всички слухове“, рече си Били.

— Аха, чухме, че си педал — отвърна Томи.

Всички се разсмяха.

— Какъв слух? — поинтересува се Били.

— Подписали са примирие — отговори Лев и помълча малко. — Не разбирате ли? Войната свърши!

— Не и за нас — каза Били.

Взводът на капитан Дюър атакуваше селцето О-дьоз-Еглиз, източно от реката Мьоза. Гас беше дочул, че в единадесет преди обед ще има прекратяване на огъня, обаче неговият началник беше наредил това място да се щурмува и капитанът изпълняваше.

Премести тежките картечници към края на една горичка и сега те обстрелваха крайните постройки на селото отвъд широката ливада, с което даваха на противника много време да се изтегли.

Немците, за жалост, не се възползваха от тази възможност. Разположили бяха минохвъргачки и леки картечници из стопанските дворове и овощните градини и енергично отвръщаха на огъня. От покрива на един обор например стреляше картечница, която успяваше да държи на място половината от взвода на Гас.

Гас се обърна към ефрейтор Кери, най-добрият стрелец в частта.

— Можеш ли да улучиш с граната покрива на онзи обор?

Кери, луничав деветнадесетгодишен момък, отговори:

— Ако успея да се приближа малко.

— Това е проблемът.

Кери огледа терена.

— На една трета от пътя през ливадата има леко възвишение — каза той. — Оттам бих могъл да успея.

— Рисковано е — отвърна Гас. — Искаш ли да станеш герой? — Погледна си часовника. — Ако вярваме на мълвата, войната може да свърши до пет минути.

— Ще пробвам, господин капитан — усмихна се Кери.

Гас се колебаеше. Не му се щеше да допусне Кери да излага живота си на опасност. Но двамата бяха войници, войната още не беше свършила и заповедите си бяха заповеди.

— Добре. Когато си готов.

Донякъде се надяваше Кери да се забави. Момъкът обаче веднага метна пушката на рамо и грабна сандъче е гранати.

— Всички! Огън! Прикривайте Кери колкото можете — провикна се Гас.

Картечниците затракаха и Кери хукна.

Противниците го видяха начаса и откриха огън. Кери криволичеше през ливадата като заек, подгонен от хрътки. Около него падаха мини, ала по чудо не улучваха.

„Лекото възвишение“ на Кери беше на около триста ярда.

Той почти стигна дотам.

Немският картечар се прицели точно в Кери и изстреля един дълъг откос. В миг го порази с дузина куршуми. Кери вдигна ръце, изтърва гранатите и полетя от удара. Падна на няколко стъпки от възвишението. Лежеше съвършено неподвижно и Гас предположи, че е бил мъртъв още преди да докосне земята.