Сърцето на Фиц се сви. „Хубаво е, че хора като Чърчил и Кързън не могат да видят колко незначителни са силите, изправени срещу болшевизма“, мислеше с горчивина той. Ала навярно можеха да се постегнат с малко насърчаване от британска страна. Във всеки случай, Фиц трябваше да направи всичко по силите си с материалите, с които разполагаше.
На вратата се почука и адютантът на Фиц, капитан Мъри, влезе с телеграма в ръка.
— Извинете за прекъсването, господине — рече той, останал без дъх. — Но съм убеден, че бихте искали да узнаете тази новина час по-скоро.
По обед Милдред слезе и каза на Етел:
— Хайде да идем на запад. — Имаше предвид лондонския Уест Енд. — Всички отиват там. Отпратих моите момичета. — Тя вече беше наела две млади шивачки в своята шапкарница. — Цял Ийст Енд затваря. Войната свърши!
Етел много искаше да излезе. Това, че отстъпи на Бърни, не подобри особено атмосферата в дома. Бърни се ободри, обаче Етел се огорчи още повече. Излизането щеше да й се отрази добре.
— Ще трябва да доведа и Лойд.
— Отлично. Аз ще взема Инид и Лил. Ще го помнят цял живот — деня, когато спечелихме войната.
Етел приготви на Бърни сандвич със сирене за обяд, после облече Лойд дебело и всички тръгнаха. Успяха да вземат автобуса, обаче той скоро се претъпка и мъжете и момчетата висяха от вратите. Като че от всяка къща се вееха знамена — не само английското знаме, но и уелски дракони, френски трибагреници и американски звезди и райета. Хората се прегръщаха с непознати, танцуваха по улиците и се целуваха. Валеше дъжд, но никой не обръщаше внимание.
Етел се замисли за всички младежи, които вече бяха в безопасност, и почна да забравя грижите си. Завладя я радостният дух на момента.
Когато подминаха театрите и навлязоха в района на правителствените сгради, уличното движение се забави до пълзене. Площад „Трафалгар“ представляваше развълнувана маса от ликуващи хора. Автобусът не можеше да продължи напред и всички слязоха. Проправиха си път край Уайтхол към Даунинг стрийт. Не можаха да се доберат до номер 10 заради множеството, което се надяваше да зърне премиера Лойд Джордж — човекът, който спечели войната. Влязоха в парка Сейнт Джеймс, пълен с прегръщащи се из храстите двойки. В далечния край на парка хиляди хора стояха пред Бъкингамския дворец и пееха „Пазете домашните огнища“. Когато свършиха, подеха „Нека всички да благодарим на Господа“. Етел видя, че една слабичка млада жена в костюм от туид дирижира певците, застанала върху някакъв камион. Рече си, че преди войната никое момиче не би дръзнало да го направи.
Пресякоха улицата към Грийн парк с надеждата да се доберат по-близо до двореца. Някакъв младеж се усмихна на Милдред и когато тя му отвърна, я прегърна и я целуна. Тя му отговори пламенно.
— Май това ти харесва — малко завистливо рече Етел, когато младежът си тръгна.
— Хареса ми. И свирка щях да му направя, ако ме беше помолил.
— Няма да казвам това на Били — отговори Етел през смях.
— Били не е глупав. Той си ме знае.
Заобиколиха множеството и излязоха на улицата „Конститюшън хил“. Тук навалицата понамаля, обаче се озоваха встрани от двореца и нямаше да видят краля, ако реши да излезе на балкона. Етел се питаше къде да отидат оттук, когато по улицата се зададе ескадрон на конната полиция. Хората бързо се отдръпнаха встрани.
Зад полицаите идеше открита карета, а вътре кралят и кралицата се усмихваха и махаха. Етел веднага ги позна — помнеше ги ясно от гостуването им в Абъроуен преди почти пет години. Направо не вярваше на късмета си. Каретата бавно се приближаваше към нея. Етел видя, че брадата на краля е посивяла — когато дойде в Тай Гуин, тя беше тъмна. Изглеждаше изтощен, ала щастлив. До него кралицата държеше чадър, за да опази шапката си от дъжда. Прословутата й гръд изглеждаше още по-могъща отпреди.
— Виж, Лойд! — каза Етел. — Това е кралят!
Каретата беше съвсем близо до Етел и Милдред.
— Здравей, кралю! — провикна се Лойд.
Кралят го чу и се усмихна.
— Здравей, млади човече — отговори той и после отмина.
Григорий седеше във вагон-ресторанта на бронирания влак и наблюдаваше събеседника си през масата. Това беше председателят на Революционния военен съвет и народен военен и военноморски комисар. Следователно той командваше Червената армия. Името му беше Лев Давидович Бронщайн, но подобно на повечето водачи на революцията, и той имаше псевдоним — знаеха го като Лев Троцки. Току-що беше отминал тридесет и деветият му рожден ден. Съдбата на Русия се намираше в неговите ръце.
Читать дальше