Кен Фоллетт - Крахът на титаните

След опита на правителството да потуши метежа на моряците, градът Кил беше овладян от съвет на работниците и войниците по руски образец. Два дни по-късно и Хамбург, Бремен и Куксхавен минаха в ръцете на съвети. А онзи ден кайзерът абдикира.

Валтер беше изпълнен със страх. Той искаше демокрация, а не революция. Ала в деня на абдикацията в Берлин излязоха на поход хиляди работници с червени знамена. Карл Либкнехт от крайната левица обяви Германия за свободна социалистическа република. Валтер не знаеше как ще завърши всичко това.

Примирието беше момент на страшно отчаяние. Валтер поначало вярваше, че войната е ужасна грешка, но това, че се оказа прав, не му донесе никакво удовлетворение. Отечеството беше разгромено и унизено, сънародниците му гладуваха. Валтер седеше в салона в дома на родителите си в Берлин, разглеждаше вестниците и беше прекалено потиснат дори да посвири на пианото. Тапетите на стените бяха избелели, рамките на картините бяха прашни. В стария паркет на пода имаше разместени летвички, но нямаше кой да ги поправи.

Валтер можеше само да се надява, че светът ще си научи урока. Четиринадесетте точки на президента Уилсън бяха лъч светлина и навярно известяваха за изгрева на слънцето. Възможно ли беше титаните сред държавите да намерят начин мирно да решават споровете си?

Гневеше се на една статия в крайно десен вестник.

— Глупавият журналист пише, че германската армия никога не е била побеждавана — рече той, когато баща му влезе в стаята. — Твърди, че сме били предадени от евреите и социалистите в страната. Трябва да смажем тези безсмислици.

— И защо? — ядно и предизвикателно попита Ото.

— Защото знаем, че това не е вярно.

— Според мен ние наистина бяхме предадени от евреите и социалистите.

— Моля? — не вярваше на ушите си Валтер. — Да не би евреите и социалистите да ни спряха при Марна, при това два пъти? Ние загубихме войната!

— Бяхме отслабени заради липсата на провизии.

— Това беше британската блокада. И чия беше вината за влизането на Америка във войната? Не евреите и социалистите поискаха неограничена подводна война и не те потапяха кораби с американски пасажери.

— Но социалистите отстъпиха пред нечуваните условия за примирието, предложени от Антантата.

Валтер почти заекваше от гняв.

— Отлично знаеш, че Лудендорф поиска примирие. Канцлерът Еберт беше назначен едва онзи ден. Как можеш да го виниш?

— Ако армията все още държеше нещата в свои ръце, никога не бихме подписали днешния документ.

— Но не ги държите, понеже загубихте войната. Казахте на кайзера, че можете да победите, и той ви повярва и в резултат загуби короната си. Как ще се поучим от грешките си, ако вие допуснете германският народ да повярва в подобни лъжи?

— Германците ще се отчаят от мисълта, че сме били победени.

— И трябва да се отчаят! Европейските водачи направиха нещо лошо и глупаво, заради което загинаха десет милиона човека. Поне оставете хората да разберат това, за да не допуснат някога да се повтори!

— Не — отвърна Ото.

Етел се събуди рано сутринта след Деня на примирието. Докато потръпваше от хлад в настланата с камък кухня и чакаше чайникът да заври на старовремската печка, тя взе решение да бъде щастлива. Можеше да бъде щастлива заради много неща. Войната свърши. Тя очакваше дете. Имаше верен съпруг, който я боготвореше. Събитията не се бяха развили точно според нейните желания, ала тя нямаше да допусне да е нещастна. Реши да боядиса кухнята в жизнерадостен жълт цвят. Ярките цветове в кухните бяха нова мода.

А за начало щеше да опита да поправи брака си. Бърни омекна след нейната отстъпка, но тя самата още се чувстваше зле и атмосферата в дома си остана отровена. Етел беше ядосана, обаче не искаше разривът между двама им да продължава. Питаше се дали може да го накара да се сдобрят.

Отнесе две чаши чай в спалнята и се върна в леглото. Лойд още спеше в креватчето си в ъгъла.

— Как се чувстваш? — попита тя, когато Бърни се надигна и си сложи очилата.

— Май по-добре.

— Полежи още един ден, за да си сигурен, че си се отървал от болестта.

— Може и така да постъпя. — Тонът на Бърни беше неутрален нито топъл, нито враждебен.

Етел сръбна от горещия чай.

— Какво би искал, момче или момиче?

Бърни замълча и отначало Етел реши, че е сърдит и затова отказва да отговори. Всъщност той обмисляше думите си, както често правеше, преди да отвърне. Най-сетне каза: