Кен Фоллетт - Крахът на титаните

В два през нощта телефонът в къщата на Фиц на „Мейфеър“ иззвъня.

Мод още беше будна. Седеше в салона, където гореше свещ, портретите на покойните предци я гледаха отвисоко, прибраните завеси приличаха на плащеници, мебелите наоколо едва се виждаха, подобни на зверове в нощното поле. През последните няколко дни Мод почти не беше спала. Някакво суеверно предчувствие й казваше, че Валтер ще загине преди края на войната.

Седеше сама, държеше чашата изстинал чай, взираше се в огъня и се питаше къде е Валтер и какво прави. Дали спи в някой влажен окоп или се готви за утрешното сражение? Или вече е мъртъв? И тя е вдовица, която за четири години брак е прекарала със съпруга си едва две нощи. Сигурна беше единствено, че Валтер не е пленен. Джони Ремарк проверяваше всеки списък на пленените противникови офицери заради Мод. Джони не знаеше нейната тайна. Той вярваше, че тя е загрижена, само защото преди войната Валтер беше близък приятел на Фиц.

Телефонният звън я сепна. Отначало реши, че някой се обажда за Валтер, обаче това нямаше смисъл. Новините за взет в плен приятел можеха да почакат до сутринта. „Може да е за Фиц“ рече си тя с болка — „дали не го бяха ранили в Сибир?“

Мод забърза към фоайето, но Граут стигна пръв. Мод виновно осъзна, че е забравила да отпрати прислугата да спи.

— Ще проверя дали лейди Мод е у дома, милорд — каза Граут. Затули слушалката с длан и обясни на Мод — Лорд Ремарк от военното министерство, милейди.

Тя взе телефона от иконома и попита:

— За Фиц ли се обаждаш? Да не е ранен?

— Не, не — отвърна Джони. — Успокой се. Имам добри новини. Немците са приели условията на примирието.

— О, Джони! Слава Богу!

— Всички се намират в Компиенската гора, северно от Париж, в два влака на един помощен коловоз. Германците току-що са влезли във вагон-ресторанта на френския влак. Готови са да подпишат.

— Но още не са подписали?

— Още не. Спорят за формулировката.

— Джони, ще ми се обадиш ли отново, когато подпишат? Тази нощ няма да спя.

— Ще се обадя. Всичко хубаво.

Мод върна слушалката на иконома.

— Войната може да свърши тази нощ, Граут.

— Много се радвам, милейди.

— Ти обаче трябва да лягаш.

— С Ваше позволение, милейди, бих искал да остана, докато лорд Ремарк телефонира отново.

— Разбира се.

— Бихте ли желали още чай, милейди?

Приятелите от Абъроуен пристигнаха в Омск рано сутринта.

Били щеше да помни докато е жив всяка подробност от четирите хиляди мили от Владивосток. Пътуването по Транссибирската железница трая двадесет и три дни, въпреки че в локомотива се возеше въоръжен сержант, който следеше машинистът и огнярят да поддържат максимална скорост. През цялото време на Били му беше студено — печката в средата на купето почти не намаляваше студа на сибирските утрини. Изхранваха се с черен хляб и консервирано говеждо. Ала за Били всеки ден беше приказен.

Той не знаеше, че на света има красиви места като езерото Байкал. „Това езеро е по-дълго от цял Уелс“, каза им капитан Евънс. От бързо носещия се влак войниците гледаха как слънцето се издига над гладката синя вода и осветява върховете на високите цяла миля планини оттатък, като превръща снега по върховете в злато.

Били щеше да запази за цял живот спомена за един безкраен камилски керван край железопътната линия. Добичетата газеха търпеливо през снега и не забелязваха двадесетия век, който прелиташе край тях с трясък на желязо и свистене на пара. „Адски далеч съм от Абъроуен“, помисли си тогава Били.

Най-паметната случка обаче беше посещението в една гимназия в Чита. Влакът спря тук за два дни, докато полковник Фицхърбърт разговаря с местния казашки настоятел Семьонов. Били се присъедини към група американски гости в обиколката им. Директорът на училището, който говореше английски, им обясни, че допреди година е обучавал само децата на заможната буржоазия и че евреите нямали достъп до образованието, дори и да можели да си позволят таксите. Сега, по нареждане на болшевиките, образованието било безплатно за всички. Резултатът беше видим. Класните стаи бяха натъпкани до краен предел с дрипави дечурлига, които учеха четене, писане, смятане и даже естествени науки и изкуства. „Каквото и друго да прави Ленин — трудно е да се отсее истината от пропагандата на консерваторите — поне приема сериозно образованието на руските деца“, помисли си Били.