Кен Фоллетт - Крахът на титаните

Лев се здрависа с всички. Отпуши бутилката и един от присъстващите — може би кръчмарят — донесе четири различни чаши. Лев щедро наля и всички отпиха.

— Това е най-доброто уиски на света — подхвана той на руски. — Правят го в една страна, студена като Сибир, където водата в планинските потоци е чист разтопен сняг. Жалко само, че е толкова скъпо.

— Колко струва? — попита Сотник с безизразно лице.

Лев не възнамеряваше да го оставя да почне да се пазари отново.

— Толкова, на колкото ти се съгласи вчера. В златни рубли и нищо друго.

— Колко бутилки?

— Сто четиридесет и четири.

— И къде са?

— Наблизо.

— Трябва да внимаваш. Тука гъмжи от крадци.

Това би трябвало да е предупреждение за опасност. Лев предположи, че двусмислието е умишлено.

— Знам за крадците. Аз съм един от тях — отговори той.

Сотник хвърли поглед на двамата си другари и след малко се разсмя. Разсмяха се и те.

Лев пак наля.

— Не се тревожи. Уискито ти е на сигурно място — зад дулото на пистолет. — Това също беше двусмислица. Можеше да е както успокоение, така и закана.

— Хубаво — каза Сотник.

Лев допи питието и погледна часовника си.

— Скоро насам ще мине патрул на военната полиция — излъга той. — Трябва да вървя.

— Още по едно — настоя Сотник.

Лев се изправи.

— Искаш ли уискито? — попита той, като остави раздразнението му да си проличи. — Лесно мога да го продам и на друг. — Това вече беше истина. Човек винаги можеше да продаде алкохол.

— Взимам го.

— Парите на масата.

Сотник вдигна дисагите си от пода и почна да отброява монети от по пет рубли. Бяха се спазарили за шестдесет рубли за дузина бутилки. Сотник бавно редеше парите, докато не струпа дванадесет купчинки по дванадесет монети. Лев реши, че човекът всъщност не може да преброи до сто четиридесет и четири.

Когато привърши, погледна Лев. Лев кимна. Сотник върна парите в дисагите.

Излязоха навън. Сотник носеше и дисагите си. Беше паднала нощ, обаче имаше луна и се виждаше ясно.

— Стой в каруцата и внимавай — рече Лев на Сид на английски. Това беше опасният момент в незаконните сделки — купувачът можеше да грабне стоката и да си задържи парите. Лев не искаше да рискува и да загуби парите за билета на Григорий.

Отметна покривалото на каруцата, отмести три кашона какао и разкри уискито. Извади един кашон и го остави на земята в краката на Сотник.

Останалите казаци приближиха каруцата и се пресегнаха да вземат следващия кашон.

— Не — отсече Лев. — Торбата.

Настана продължително мълчание.

На капрата Сид отгърна дрехата си, за да покаже пистолета.

Сотник подаде дисагите на Лев.

Лев надзърна, но реши да не брои парите отново. Щеше да забележи, ако Сотник беше опитал тайно да измъкне някоя монета. Предаде торбата на Сид и помогна на купувачите да разтоварят каруцата.

Стисна ръцете на всички и тъкмо се канеше да се качи до Сид, когато Сотник го спря.

— Гледай — рече той и посочи отворения кашон. — Липсва една бутилка.

Тя се намираше на масата в кръчмата, както Сотник сам знаеше. Защо се мъчеше да предизвика скарване тъкмо сега? Това беше опасно.

— Дай една златна монета — каза Лев на Сид на английски.

Сид отвори дисагите и подаде една монета.

Лев я закрепи върху стиснатия си юмрук, после я подхвърли във въздуха. Докато монетата се въртеше и падаше, а Сотник механично се пресегна да я улови, Лев скокна на капрата.

Сид изплющя с камшика.

— Бог с вас — провикна се Лев, когато каруцата тръгна. — И като ви притрябва още уиски, кажете ми.

Мулето изтрополи през двора и излезе на улицата. Лев си отдъхна.

— Колко взехме? — поинтересува се Сид.

— Колкото искахме. По триста и шейсет рубли за всеки. Без пет. Аз ще взема по-малко. Имаш ли торба?

Сид измъкна голяма кожена кесия. Лев отброи седемдесет и две монети и ги пусна вътре.

Сбогува се със Сид и скочи от каруцата близо до квартирата на американските офицери. Докато крачеше към стаята си, го спипа капитан Хамънд.

— Пешков! Къде беше?

На Лев му се щеше да не мъкне казашки дисаги с триста петдесет и пет рубли вътре.

— Малко да поогледам, господин капитан.

— Тъмно е!

— Затова и се върнах.

— Търсихме те. Полковникът има нужда от теб.

— Веднага, господине. — Лев продължи към стаята си, за да се отърве от дисагите, обаче Хамънд се обади:

— Кабинетът на полковника е натам.

— Слушам — отвърна Лев и се върна.

Полковник Малкъм не харесваше Лев. Той беше професионален военен, а не от рекрутираните по време на войната. Усещаше че Лев не споделя типичния за американската армия стремеж към съвършенство, и беше прав — сто и десет процента, както той сам би се изразил.