Кен Фоллетт - Крахът на титаните

— Нашата мисия има четири цели — подхвана той и извиси глас, за да го чуят шестстотинте войници. — Първо, ние сме тук, за да защитим нашата собственост. Когато излязохте от пристанището и минахте край страничните линии на железницата, сигурно забелязахте голям склад за припаси, охраняван от войници. Това десетакрово пространство съдържа шестстотин хиляди тона муниции и други военни припаси, пратени тук от Великобритания и Съединените щати, докато русите бяха наши съюзници. Сега, когато болшевиките сключиха мир с Германия, ние не искаме в техните ръце да попаднат патроните, за които е платил нашият народ.

— Това е безсмислено — рече Били достатъчно високо, та Томи и останалите наоколо да го чуят. — Защо не откараха припасите у дома, вместо да водят нас тук?

Фиц раздразнено хвърли поглед по посока на шума, но продължи.

— Второ, в тази страна има много чешки националисти. Някои са военнопленници, други са работили тук преди войната. Те са се организирали в Чешки легион и опитват да вземат кораб от Владивосток и да се присъединят към нашите войски във Франция. Болшевиките ги тормозят. Нашата работа е да им помогнем да заминат. Местните казашки предводители ще ни съдействат в това.

— Казашки предводители ли? — обади се Били. — Кого се опитва да залъже? Та те са проклети разбойници.

Фиц отново чу несъгласието. Този път капитан Евънс се ядоса и прекоси столовата, за да застане по-близо до Били и съседите му.

— В Сибир има осемстотин хиляди австрийски и германски военнопленници, които бяха освободени след сключването на мира. Трябва да им попречим да се завърнат на бойното поле в Европа. Накрая, ние подозираме, че германците са хвърлили око на нефтените находища в Баку в южна Русия. Не бива да получават достъп до тези залежи.

— Имам усещането, че Баку е доста далеч оттук — рече Били.

— Войници, имате ли някакви въпроси? — приветливо попита бригадният генерал.

Фиц го изгледа свирепо, ала вече беше твърде късно.

— Не съм чел нищо такова във вестниците — заяви Били.

— Подобно на много военни мисии — отговори Фиц, — и тази е секретна и на вас няма да ви бъде разрешено да съобщавате в писмата си до дома къде се намирате.

— Ние в състояние на война ли сме с Русия, господин полковник?

— Не, не сме. — Фиц преднамерено отклони поглед от Били. Навярно си спомни как той се оказа по-убедителен от него на събранието относно мирните преговори в евангелския параклис „Голгота“. — Има ли някой освен сержант Уилямс други въпроси?

— Опитваме ли да свалим болшевишкото правителство? — настоя Били.

Войниците почнаха да мърморят гневно. Мнозина симпатизираха на революцията.

— Няма болшевишко правителство. — Фиц се ядосваше все повече. — Режимът в Москва не е признат от Негово кралско величество.

— Нашата мисия одобрена ли е от парламента?

Бригадният генерал се попритесни — той не беше очаквал такива въпроси — и капитан Евънс се намеси:

— Достатъчно, сержант. Нека и другите се изкажат.

Фиц обаче не беше достатъчно хитроумен да премълчи. Явно не допускаше, че уменията в спора, които Били беше усвоил от своя баща, радикален неконформист, може да са по-добри от неговите.

— Военните мисии се одобряват от министерството на войната, а не от парламента — рече той.

— Следователно тази мисия е държана в тайна от нашите избрани представители! — ядно отвърна Били.

— Леко, леко, момче — тревожно прошепна Томи.

— По необходимост — каза Фиц.

Били пренебрегна съвета на Томи — вече беше прекалено ядосан. Изправи се и с ясен и силен глас попита:

— Господин полковник, това което ние правим, законно ли е?

Фиц пламна и Били разбра, че попадението му е било точно.

— Разбира се…

— Ако нашата мисия не е одобрена от британския народ или от руския народ — прекъсна го Били, — как може тя да е законна?

— Седнете, сержант — намеси се капитан Евънс. — Това тук не е някое от вашите проклети лейбъристки събрания. Още една дума и ще бъдете наказан.

Били си седна доволен. Беше казал каквото искаше.

Фиц продължи:

— Ние бяхме поканени тук от Всерусийското временно правителство. Неговото изпълнително тяло е една петчленна директория със седалище в Омск, в Западен Сибир. И тъкмо в Омск — довърши той — ще идете вие оттук.

Беше сумрачно. Лев Пешков чакаше и трепереше на една товарителна площадка във Владивосток, на самия край на Транссибирската железница. Над лейтенантската си униформа носеше шинел, ала Сибир беше най-студеното място, където беше стъпвал през живота си.