Кен Фоллетт - Крахът на титаните

Беснееше, задето е в Русия. Преди четири години имаше късмета да избяга оттук и още по-големия късмет да се ожени за момиче от богато американско семейство. И сега се върна — заради едно момиче. „Какво ми има“, питаше се той, „защо все не съм доволен?“

Отвори се една врата и от склада излезе теглена от муле каруца. Лев скокна на капрата до британския войник, който караше.

— Живо-здраво, Сид — поздрави Лев.

— Пай се — отвърна Сид. Беше мършав човек на четиридесетина години, вечно с цигара в уста и с преждевременно сбръчкано лице. Неговият кокни беше доста по-различен от акцента в южен Уелс или в северната част на щата Ню Йорк. В началото на Лев му беше трудно да го разбира.

— У тебе ли е уискито?

— Не бе. Само кутии какао.

Лев се завъртя, приведе се над каруцата и дръпна крайчеца на брезента. Беше почти сигурен, че Сид се шегува. Видя кашон с надпис „Шоколад и какао Фрай.“

— Не се търси много от казаците.

— Виж отдолу.

Лев отмести кашона и видя друг етикет — „Тийчърс Хайланд Крийм — съвършенството на шотландското уиски“.

— Колко са? — попита той.

— Дванайсет кашона.

— По-добро е от какаото — заключи Лев и покри кашона.

Упъти Сид вън от центъра на града. Час по час проверяваше дали не ги следят и щом срещнеха старши офицер от американската армия, почваше да гледа тревожно, ала никой не ги разпитва. Владивосток беше пълен с бежанци от болшевишката власт, повечето от които носеха много пари. Харчеха ги, сякаш иде краят на света. Може би това беше истината за мнозина от тях. В резултат магазините бяха оживени, а улиците гъмжаха от каруци със стока като тази на Сид и Лев. Понеже в Русия имаше недостиг на всякакви стоки, повечето от нещата за продан или бяха внесени контрабандно от Китай, или бяха откраднати от военните, както беше с уискито на Сид.

Лев съгледа жена с малко момиченце и се замисли за Дейзи. Детето му липсваше. Вече ходеше, говореше и изучаваше света. Личицето й топеше сърцата на всички, дори и на Йосиф Вялов. Лев не я беше виждал от шест месеца. Дейзи сега беше на две годинки и половина и със сигурност се беше променила в негово отсъствие.

Липсваше му и Марга. Сънуваше я. Сънуваше как голото й тяло се извива около неговото в леглото. Тъкмо заради нея имаше неприятности с тъста си и се озова в Сибир, но въпреки това копнееше да я види пак.

— Имаш ли някаква слабост, Сид? — попита Лев. Нужно му беше да завърже по-близко приятелство с мълчаливия си спътник. Партньорите в престъпленията трябваше да си имат доверие.

— Не. Само парите.

— А имал ли си неприятности заради кражбите?

— Всъщност не. Окошариха ме един път, ама само за половин година.

— Моята слабост пък са жените.

— Верно?

Лев беше свикнал с английската привичка въпросът да се задава след отговора.

— Да. Не мога да им устоя. Имам потребност да вляза в нощен клуб с хубаво момиче под ръка.

— Тъй ли?

— Тъй. Не мога да се удържа.

Каруцата влезе в пристанищен квартал — черни улици, моряшки жилища, никакви имена и адреси. Сид видимо се изнерви.

— Имаш оръжие, нали? — попита Лев.

— Не. Само това — отвърна Сид, разтвори дрехата си и показа затъкнатия в колана грамаден пистолет с дуло, дълго цяла стъпка.

Лев не беше виждал подобно оръжие.

— Това пък какво е?

— Уебли-Марс . Най-мощният пистолет в света. Голяма рядкост.

— Не е нужно да стреляш, само го размахай и ще подплашиш хората до смърт.

В този квартал не се плащаше на никой за чистене на снега, та каруцата следваше старите коловози или се пързаляше по леда в по-рядко използваните улички. Престоят в Русия накара Лев да се замисли за брат си. Не беше забравил обещанието да прати на Григорий пари за билет до Америка. Печелеше добре, продавайки на казаците откраднатото от армията. След днешната сделка щеше да разполага с достатъчно пари за пътуването на брат си.

Много лоши неща беше свършил през краткия си живот, но ако успееше да се отплати на Григорий, щеше да му поолекне.

Свиха в една уличка и минаха зад някаква ниска постройка. Лев отвори един от кашоните и извади бутилка уиски.

— Ти стой тука и пази стоката — рече той на Сид. — Иначе ще изчезне, докато се върнем.

— Не бой се — отговори Сид, ала изглеждаше притеснен.

Лев бръкна под шинела да провери своя полуавтоматичен четиридесет и пет калибров Колт , после влезе през задната врата.

Сградата беше от онези места, които в Сибир минаваха за кръчми. Имаше малка стая с няколко стола и една маса. Нямаше тезгях, а през отворената врата се влизаше в мръсна кухня с рафт с шишета и бъчва. Край огъня седяха трима мъже в опърпани кожени дрехи. Лев познаваше разположилия се в средата. Мъжът му беше известен като Сотник. Торбестите му панталони бяха пъхнати в ботуши за езда. Имаше високи скули и тесни очи и се кипреше със засукани мустаци и пищни бакенбарди. Лицето му беше зачервено и набраздено от живота на открито. Можеше да е на всякаква възраст между двадесет и пет и петдесет и пет години.