Кен Фоллетт - Крахът на титаните

— Добре.

— Има дихателен апарат до кантората на заместника.

Били знаеше. Беше нововъведение, изискано от профсъюза. Законът за въгледобивните мини от 1911 година го беше направил задължително.

— Засега въздухът не се е развалил.

— Може би където стоиш ти, но по-навътре може да е по-зле.

— Ясно — Били окачи слушалката.

Повтори на Томи и Пат думите на баща си. Пат посочи редица нови шкафчета.

— Ключът трябва да е в кантората.

Били изтича дотам, но не видя ключове. Вероятно висяха на нечий колан. Отново огледа шкафчетата, всяко с надпис „Дихателни апарати.“ Бяха тенекиени.

— Да имаш лост, Пат?

Мъжът извади комплект инструменти за дребни поправки и му подаде здрава отвертка. Били веднага се справи с първото шкафче.

Празно.

Били зяпна невярващо.

— Изиграли са ни! — викна Пат.

— Капиталистически копелдаци — процеди Томи.

Били отвори още едно шкафче. Също празно. Разярено изтърбуши и останалите, сякаш искаше да извади наяве двуличието на „Селтик Минералс“ и Пърсивал Джоунс.

— Ще се оправим и без тях — рече Томи.

Томи нямаше търпение да тръгнат, но Били се помъчи да разсъждава трезво. Погледът му се спря върху пожарникарската количка. Представляваше жалкото подобие на пожарна, предоставено им от управлението — пълна с вода въглищна количка и закачена за нея ръчна помпа. Не беше напълно безполезна: виждал я беше в действие след така наречената от миньорите „искра“ — когато малко количество газ гризу близо до тавана на тунела припламваше за кратко и всички миньори се просваха на земята. Искрата понякога запалваше праха по стените на тунела и тогава те трябваше да се полеят.

— Ще вземем пожарникарската количка — извика той на Томи.

Тя вече беше на релси, тъй че двамата можеха без особени усилия да бутат напред. Били обмисли дали да не впрегне някое пони, но реши, че това ще отнеме твърде дълго време, още повече, че животните бяха още в паника.

Пат Папата рече:

— Моето момче Мики работи в района Мариголд, но не мога да отида да го търся, трябва да стоя тук. — На лицето му се четеше отчаяние, ала съществуваше твърдото правило при спешни случаи отговорникът за клетката да стои на поста си.

— Ще се оглеждам за него — обеща Били.

— Благодаря ти, момче!

Двамата младежи забутаха количката по главните релси. Количките нямаха спирачки — водачите им ги спираха с парче здраво дърво в спиците. Изтърваните колички предизвикваха множество смъртни случаи и безчет наранявания.

— Гледай да не върви прекалено бързо — рече Били.

Вече бяха на четвърт миля навътре в тунела, когато температурата се повиши, а димът се сгъсти. Скоро чуха гласове. Последваха звука и завиха в един от прилежащите по-малки тунели. Тук още се работеше по въглищния пласт. От двете страни се виждаха издълбаните на равни разстояния входове за работните места на миньорите. Обикновено ги наричаха „врати“, ала понякога си бяха просто дупки. Шумът се усили и двамата спряха и се взряха напред.

Тунелът гореше. От пода и стените нагоре се плъзгаха пламъци. Шепа мъже стояха на ръба на пожара и се открояваха на фона му като осъдени души в Ада. Един от тях напразно пердашеше с одеяло купчина горящо дърво. Други викаха — никой не слушаше другия. В далечината танцуваха смътните очертания на ред колички. Димът странно намирисваше на печено месо и на Били му призля, когато осъзна, че миризмата ще да иде от понито, което е теглело количките.

Били се обърна към единия от мъжете.

— Какво става тук?

— Има хора, затворени по работните си места, обаче не можем да стигнем до тях.

Разпозна гласа на Рис Прайс. Нищо чудно, че никой нищо не вършеше.

— Докарахме пожарникарската количка — каза той.

Друг мъж обърна лице и Били с облекчение видя Джон Джоунс Магазинера, по-разумен от Прайс.

— Браво на теб! — рече той. — Да му покажем маркуча на тоя проклет пожар.

Момчето размота маркуча, а приятелят му го свърза с помпата. Били насочи струята към тавана, за да потече водата по стените. Скоро осъзна, че вентилационната система на мината, която тласкаше въздуха нагоре по Тисба и надолу по Пирам, избутваше пламъците и дима към него. При първа възможност щеше да каже на тези отгоре да обърнат посоката на въздуха. Вентилаторите със сменяща се посока вече бяха задължителни — още едно изискване на закона от 1911 година.

Въпреки трудностите огънят почна да утихва и Били успя бавно да се придвижи напред. След няколко минути най-близката ниша вече не гореше. От нея незабавно изскочиха двама миньори и вдъхнаха от по-поносимия въздух в тунела. Били позна братята Понти — Джузепе и Джовани, които всички знаеха като Джоуи и Джони.