Кен Фоллетт - Крахът на титаните

— Най-долу, на първото ниво, ще има ранени. Трябва да слезем там — рече той на Дай и Томи.

— Не можем, клетката не е тук.

— Има стълба на стената на шахтата, нали?

— Ама това са двеста ярда!

— Е, ако бях женчо, нямаше да съм въглищар, нали така? — Въпреки смелите думи, Били се страхуваше. Стълбата рядко се използваше, може би не беше добре поддържана. Едно подхлъзване, една счупена стъпенка и падаше към смъртта си.

Дай отвори клетката с трясък. Шахтата беше облицована с тухли, влажни и плесенясали. Железен ръб опасваше стената, малко по-навътре се виждаше стълбата, фиксирана с циментирани в тухлите скоби. Тънките й парапети и тесните стъпалца въобще не вдъхваха доверие. Били се поколеба и съжали за необмислената си проява на мъжество. Но да се откаже би било твърде унизително. Пое дълбоко въздух, тихо се помоли и стъпи на ръба.

С малки стъпки стигна до стълбата. Обърса ръце в гащетата си, стисна перилата и сложи крака на стъпенките.

Заслиза. Желязото беше грубо, под пръстите на Били се ронеше ръжда. На места скобите се бяха охлабили и стълбата се люшкаше под краката му. Лампата на колана му светеше достатъчно ярко, за да вижда стъпенките под краката си, но не стигаше до дъното на шахтата. Не знаеше дали така е по-добре или по-зле.

За нещастие, слизането му даде време да помисли. Спомни си всички начини, по които един миньор можеше да умре. Да го убие експлозията беше милосърдно бързият край за най-щастливите. Горенето на метана произвеждаше и задушаващ въглероден двуокис, който миньорите наричаха задушлив газ. Мнозина оставаха приклещени под скалите и можеха да загинат от кръвозагуба, преди да пристигне помощ. Някои умираха от жажда, докато колегите им само на няколко ярда от тях отчаяно се мъчеха да проправят път през отломките.

Изведнъж му се прииска да се върне и да се качи горе на сигурно място, вместо да слиза към унищожението и хаоса, но не можеше. Томи беше точно над него и също слизаше.

— С мен ли си, Томи? — повика го той.

Гласът на Томи се чу над главата му:

— Да!

Това поуспокои Били. Самоувереността му се завърна и той заслиза по-бързо. Скоро видя светлина, миг по-късно чу гласове. С приближаването на основното находище долови мирис на дим.

След това чу зловеща глъч, крясъци и трещене, които се мъчеше да отдели един от друг. Шумът можеше да отслаби смелостта му. Стегна се — трябваше да има рационално обяснение на тези звуци. Осъзна, че чува ужасеното цвилене на понитата и шума от ритниците им по дървените стени на кошарите им. Отчаяно се мъчеха да избягат. Дори осмислен, звукът не ставаше по-малко зловещ. Били се чувстваше също като животните.

Стигна до основното ниво, плъзна се покрай ръба на тухлената обшивка, отвори решетката отвътре и с благодарност пристъпи на калната земя. Димът помрачаваше и бездруго слабото мъждене на подземната светлина, но по-големите тунели се виждаха.

Отговорникът за дъното на шахтата беше Патрик О’Конър, мъж на средна възраст, загубил ръка при едно срутване. Беше католик и съвсем естествено прякорът му беше Пат Папата. Щом ги видя, зяпна изумен.

— Били-с-Иисус! Откъде, да те вземат дяволите, се взе пък ти?

— От „Четирифутовия“. Чухме трясъка.

Томи последва Били от шахтата.

— Какво стана, Пат?

— Доколкото мога да проумея, експлозията ще да е станала в другия край, до Тисба — отвърна Пат. — Заместникът и всички останали отидоха да видят.

Говореше спокойно, но в очите му се четеше отчаяние.

Били отиде до телефона и завъртя ръчката. След миг чу гласа на баща си:

— Уилямс на телефона, кой е?

Били не се почуди защо представителят на профсъюза отговаря от телефона на управителя на мината — всичко можеше да се случи при спешност.

— Тате, аз съм, Били.

— Да благодарим на всемилостивия Господ, добре си — попресипнало прошепна баща му. След това се върна към обичайния си рязък маниер. — Кажи ми какво знаеш, момче.

— Двамата с Томи бяхме при Четирифутовия. Слязохме по Пирам до основното ниво. Експлозията май е станала при Тисба. Има малко дим, но не много. Клетката не работи.

— Лебедката се е повредила при тягата нагоре — спокойно обясни тате. — Обаче работим по нея, след няколко минути ще е наред. Събери колкото можеш повече мъже до дъното на шахтата, за да почнем да ги качваме, веднага щом поправим клетката.

— Ще им кажа.

— Тисба въобще не работи, така че гледай никой да не опитва да се спаси в тази посока — огънят може да ги хване в капан.