Кен Фоллетт - Крахът на титаните

Били вярваше, че светът като цяло и мините в Абъроуен конкретно биха били по-добри места, ако всички мъже водеха богобоязлив живот. Томи, чийто баща беше атеист и последовател на Карл Маркс, вярваше, че капиталистическата система скоро ще се унищожи сама, с малко помощ от революция, организирана от работническата класа. Двете момчета спореха яростно, но си оставаха най-добри приятели.

— Не е обичайно за теб да работиш в неделя — каза Томи.

Така беше. Мината бе назначила допълнителни смени, за да се справя с увеличаващото се потребление на въглища, но от уважение към религията, в „Селтик Минерълс“ неделните смени не бяха задължителни. Макар да тачеше неделята, Били бе на работа.

— Мисля, че Бог иска да имам колело — каза той.

Томи се засмя, но Били не се шегуваше. Църквата „Витезда“ беше отворила малка мисия в селце на десет мили от Абъроуен и Били бе част от паството, която се беше нагърбила със задачата да прекосява планината всяка втора неделя, за да подкрепя новия параклис. С велосипед можеше да ходи дотам и в делничните вечери, и да помогне да започнат четения на Библията и часове по вероучение. Беше обсъдил плана си с по-старшите членове на паството и те го увериха, че Бог ще го благослови, задето работи в неделя.

Били тъкмо щеше да обясни това, когато земята под него се разтресе, чу се апокалиптичен тътен и манерката излетя от ръката му, подхваната от мощен вятър.

Сякаш сърцето му спря. Внезапно си спомни, че е на половин миля под земята, а над главата му тегнат милиони тонове пръст и скала, подпрени от няколко дървени греди.

— Какво беше това, по дяволите? — сепна се Томи.

Били скочи на крака, разтреперан от страх. Вдигна лампата си и огледа тунела в двете посоки. Не видя пламъци, никакви паднали скали, не повече прах от нормалното. Когато тътенът отмря, настана тишина.

— Взрив — рече той с треперещ глас. От това всеки ден се страхуваше всеки миньор. Внезапно освобождаване на газ гризу след свлачище или просто след злочест удар с кирката. Ако никой не забележеше предупредителните знаци или пък ако концентрацията нараснеше твърде бързо, газът можеше да се запали след искра, пусната от копитото на някое пони, от електрическия звънец на асансьора или пък от глупав миньор, който си пали лулата напук на правилата.

— Но къде? — попита Томи.

— Трябва да е било някъде долу, в основното находище, затова не ни е достигнало.

— Господ да ни е на помощ!

— Ще ни помогне — рече Били и ужасът му почна да намалява. — Особено ако си помогнем сами.

Нямаше и следа от двамата миньори, за които работеха момчетата — бяха отишли да си почиват в съседната област, Гудууд. Били и Томи трябваше сами да решават какво да правят.

— По-добре да отидем до шахтата — предложи Били.

Облякоха се, закачиха лампите за коланите си и изтичаха до вентилационната шахта Пирам. Отговорник за асансьора беше Дай Сатъра.

— Клетката не идва! — викна той панически. — Все звъня и звъня! Страхът му бе заразителен и Били с мъка потисна нов порив на паника. След малко попита:

— А телефонът? — Отговорникът общуваше с колегата си в горната част на шахтата посредством звънец, но наскоро бяха монтирали и телефони, свързани с кабинета на управителя Молдуин Морган.

— Не отговарят — отвърна Дай.

— Ще опитам пак. — Телефонът се крепеше на стената до клетката на асансьора. Били откачи слушалката и завъртя ръчката — Хайде, хайде!

Отговори треперлив гласец:

— Да? — Оказа се Артър Луелин, секретарят на управителя.

— Петно, Били Уилямс е — извика Били в слушалката. — Къде е господин Морган?

— Не е тук. Какъв беше тоя трясък?

— Експлозия под земята, глупако! Къде е шефът?

— Отиде до Мертир — извинително поде Петното.

— Че защо ще… няма значение, забрави. Ето какво трябва да направиш. Петно, слушаш ли ме?

— Слушам. — Гласът звучеше по-укрепнал.

— Първо, изпрати някой в Методисткия параклис и кажи на Дай Ревльото да събере спасителния си отряд.

— Ясно.

— После позвъни в болницата и им кажи да пратят линейката към входа на мината.

— Някой ранен ли е?

— Няма начин, след тоя взрив. Трето, събери всички мъже от бараката на чистачите и им кажи да разгънат пожарогасителните маркучи.

— Пожар?

— Прахът ще се подпали. Четвърто, обади се в полицейския участък и кажи на Герайнт, че е станала експлозия. Той ще се обади в Кардиф. — Били не се сещаше за друго. — Запомни ли?

— Няма проблем, Били.

Били окачи слушалката на стойката. Не знаеше доколко ще помогнат указанията му, но разговорът с Петното му помогна да се съсредоточи.