Кен Фоллетт - Крахът на титаните

— Гласувам за това — отвърна Валтер. — Какво искате да направя?

— Да разговаряте с баща си.

— Той може и да не хареса предложението.

— Използвайте способността си да убеждавате.

— Ще направя всичко по силите си. Мога ли да се свържа с Вас в американското посолство?

— Не. Посещението ми е частно. Отседнал съм в хотел Адлон .

— Че къде другаде? — усмихна се Валтер. Това беше най-добрият хотел в града и навремето го смятаха за най-луксозния в цял свят. Обзе го носталгия по последните мирни години. — Дали някога отново ще сме просто двама младежи, чиято единствена грижа е да привлекат вниманието на келнера и да поръчат нова бутилка шампанско?

Гас прие въпроса сериозно.

— Надали. Не вярвам онези времена да се върнат. Не и докато сме живи.

Появи се Грета, сестрата на Валтер. Русите й къдрици се полюляваха очарователно, когато помръдваше глава.

— Момчета, защо изглеждате така нещастни? Господин Дюър, елате да потанцуваме!

Гас се оживи.

— На драго сърце!

Грета го отведе.

Валтер се върна на забавата, но докато разговаряше с приятели и роднини, умът му беше отчасти зает с предложението на Гас и обмислянето на най-добрия начин за неговото осъществяване. Трябваше да се постарае да не изглежда твърде запален, когато разговаря с баща си. Татко може би щеше да е против. Валтер трябваше да играе ролята на неутрален пратеник.

Когато гостите си тръгнаха, майка му го задържа в салона. Стаята беше обзаведена в стил рококо, все още харесван от старомодните германци: натруфени огледала, маси с извити и резбовани крака и голям канделабър.

— Колко мило момиче е тази Моника фон дер Хелбард — рече тя.

— Много е чаровна — съгласи се Валтер.

Майка му не носеше бижута. Тя беше председателка на комитета за събиране на злато и беше дала украшенията си за продан. Задържала беше само венчалната халка.

— Трябва отново да я поканя. Този път заедно с родителите й. Нейният баща е маркграф фон дер Хелбард.

— Да, знам.

— Много добро семейство, от урадел , старата аристокрация.

Валтер тръгна да излиза.

— Кога очакваш татко да се върне?

— Скоро. Валтер, седни да си поговорим.

Валтер явно беше показал, че иска да се оттегли. Причината беше желанието му да обмисли на спокойствие посланието на Гас Дюър. Но това беше неучтиво спрямо майка му, която той обичаше. Затова сега трябваше да се извини.

— С удоволствие, майко — отговори той и й придърпа стол. — Предположих, че ще искаш да си починеш, но ако не е така, ще ми бъде приятно да разговаряме. — Той се настани срещу майка си. — Празненството беше прекрасно. Много благодаря, че го организира.

Тя оцени думите му, но смени темата.

— Братовчед ти Роберт е изчезнал по време на Брусиловската офанзива.

— Знам. Може би е попаднал в руски плен.

— А може и да е загинал. Баща ти е на шестдесет години. Възможно е скоро ти да наследиш графската титла.

Тази възможност не беше съблазнителна за Валтер. Напоследък благородническите титли означаваха все по-малко. Навярно би се гордял да е граф, обаче в следвоенния свят титлата можеше да се окаже недостатък.

„Все едно, още не беше граф.“

— Смъртта на Роберт не е потвърдена.

— Разбира се. Но ти трябва да се подготвиш.

— По какъв начин?

— Трябва да се ожениш.

— О! — Валтер се изненада. „Трябваше да го предвидя“, рече си той.

— Трябва да имаш наследник, който да носи титлата след смъртта ти. А ти може да умреш скоро, макар да се моля… — Гласът й секна. Затвори очи за миг, за да се овладее. — Макар да се моля всеки ден небесата да те пазят. Най-добре ще е възможно най-скоро да се сдобиеш със син.

Боеше се да не го загуби, а и Валтер също толкова се боеше да не загуби нея. Погледна я с обич. Майка му беше руса и красива като Грета и сигурно навремето е била също толкова жизнерадостна. И наистина, сега очите й блестяха и страните й бяха порозовели от вълненията на празненството и от шампанското. В последно време обаче дори изкачването по стълбите я оставяше без дъх. Имаше нужда да си почине, да се храни изобилно и да се освободи от тревогите. Заради войната не можеше да получи нито едно от тези неща. „Не само войниците умират“, притесни се Валтер.

— Моля те, помисли за Моника — продължи майка му.

Той копнееше да й разкаже за Мод.

— Моника е възхитително момиче, майко, но аз не я обичам, едва я познавам.

— Няма време за това! Война е и можем донякъде да пренебрегнем правилата на доброто поведение. Срещни се с нея отново. Имаш още десет дни. Виждайте се всеки ден. Можеш да й предложиш брак в последния ден.