Кен Фоллетт - Крахът на титаните

Дори и да бе изненадан да чуе как Валтер повтаря клишираните оправдания за войната, Ото не го показа.

— Вярно е — рече той.

— И ние го направихме — Валтер извади най-силната си карта. — Постигнахме целите си.

Баща му се сепна.

— Какво искаш да кажеш?

— Заплахата е неутрализирана. Руската армия е унищожена, а режимът на царя всеки миг ще рухне. Покорихме Белгия, нахлухме във Франция и спряхме настъплението на французите и британските им съюзници. Постигнахме това, което си бяхме поставили за цел. Направихме, каквото си бяхме поставили за цел. Защитихме Германия.

— Истински триумф.

— Какво повече искаме тогава?

— Пълна победа!

Валтер се наведе напред в стола си и напрегнато погледна баща си.

— Защо?

— Враговете ни трябва да си платят за агресията! Трябва да има репарации, може би промени на граници, колониални отстъпки.

— Това не бяха първоначалните ни военни цели… Нали?

Ото обаче искаше и така, и така.

— Не, но след като хвърлихме толкова усилия и пари и след като загубихме толкова много отлични младежи, трябва да получим нещо в замяна.

Слаб довод, обаче Валтер знаеше, че не бива да се мъчи да промени мнението на баща си. Все пак беше подчертал, че целите на Германия в тази война са вече постигнати. Сега смени линията.

— Уверен ли си, че пълната победа е постижима?

— Да!

— През февруари започнахме тотален щурм на френската крепост Вердюн. Не можахме да я превземем. Русите ни нападнаха на изток, а британците хвърлиха всичко, с което разполагаха в офанзивата при Сома. Всички тези огромни усилия и от двете страни не бяха в състояние да извадят войната от патовото положение.

Валтер чакаше отговор.

— Засега е така — неохотно призна Ото.

— Действително. Нашето върховно командване признава това. От август, когато фон Фалкенхайн беше уволнен и Лудендорф стана началник-щаб, променихме тактиката си от нападение в дълбока отбрана. Как си представяш, че дълбоката отбрана ще доведе до пълна победа?

— Неограничена подводна война! — отвърна Ото. — Съюзниците се снабдяват от Америка, докато нашите пристанища са блокирани от британския военноморски флот. Трябва да прекъснем тяхната линия на снабдяване и те ще се предадат.

Валтер поначало нямаше желание да се задълбочава в тази тема, но веднъж стигнал дотук, трябваше да продължи. Стисна зъби и възможно най-меко рече:

— Това със сигурност ще вкара Америка във войната.

— Знаеш ли колко човека има в армията на Съединените щати?

— Само стотина хиляди, обаче…

— Правилно. Не могат да усмирят дори Мексико! Не представляват заплаха за нас.

Ото не беше стъпвал в Америка. Малцина от неговото поколение бяха. Просто не знаеха за какво говорят.

— Съединените щати са голяма страна, богатството им е огромно — отвърна Валтер. Кипеше от безсилен гняв, но поддържаше кроткия тон в усърдието си да представи това като дружески разговор. — Могат да направят армията си много силна.

— Но не бързо. Ще им отнеме поне година. Дотогава британците и французите ще се предадат.

Валтер кимна.

— Разговаряли сме за това и преди, татко — примирително рече той. — Като всички, които са свързани с военната стратегия. Има аргументи в полза и на двете мнения.

Ото не беше в състояние да отрече това и само изсумтя неодобрително.

— Както и да е, не съм аз този, който ще реши какъв ще е отговорът на Германия на това неофициално запитване от Вашингтон.

Ото схвана намека.

— Нито пък аз, естествено.

— Уилсън казва, че ако Германия се обърне официално към Антантата и предложи мирни преговори, той публично ще подкрепи предложението. Смятам, че е наш дълг да предадем посланието на нашия суверен.

— Наистина — съгласи се Ото. — Кайзерът трябва да реши.

Валтер пишеше на Мод на бял лист, без герб.

Най-любима моя,

В Германия и в сърцето ми царува зима.

Пишеше на английски. Пропусна адреса си и нейното име.

Не мога да опиша колко те обичам и колко много ми липсваш.

Трудно му беше да прецени какво да напише. Писмото му можеше да се прочете от любопитни полицаи и Валтер трябваше да се постарае никой да не е в състояние да идентифицира Мод или него.

Аз съм един от милионите мъже, разделени от любимите жени, а северният вятър свири през душите на всички ни.

Замисълът му беше това да прилича на писмото на кой да е войник, който е далеч от семейството си заради войната.

Светът за мен е студен и мрачен, както сигурно е и за теб, но най-трудно се понася раздялата.