Кен Фоллетт - Крахът на титаните

— Ще опитам да стигна до полунощ — отвърна Фиц. Кафето горчеше, но отми и последните следи от сънливост. Даде на Жини златна лира. Бе много щедро възнаграждение за една нощ, а в тези времена златото се ценеше много повече от книжните пари.

Когато я целуна за довиждане, Жини се притисна в него.

— Ще дойдеш довечера, нали?

Фиц изпита жалост към момичето. Нейният свят се рушеше и тя не знаеше какво да прави. Щеше да му е приятно да я вземе под крилото си и да обещае да се грижи за нея, обаче не можеше. Съпругата му беше бременна и ако се разтревожеше, щеше да пометне. А дори и да не бе женен, ангажиментът с една френска уличница би го направил за посмешище. Както и да е. Жини беше само една от милиони. Всички се страхуваха, само мъртвите — не.

— Ще се постарая — отвърна той и се освободи от прегръдката й.

Синият му кадилак беше паркиран до бордюра. От предния капак се вееше малко британско знаме. Напоследък в града не се движеха много частни коли. Повечето от тях имаха някакъв флаг — обикновено трикольор или червен кръст, за да е видно, че се ползват за важна военна работа.

Фиц се видя принуден безскрупулно да впрегне връзките си и да похарчи малко състояние за подкупи, за да докара автомобила от Лондон, но беше доволен, че си е направил този труд. Необходимо беше всеки ден да се придвижва между британския и френския щаб и за него беше облекчение, че не се налага да моли затруднените съюзни войски за кола или кон.

Запали и потегли. По улиците почти нямаше движение. Дори омнибусите бяха реквизирани за снабдяването на войските на фронта. Фиц трябваше да спре и да пусне голямо стадо овце, което пресичаше града — навярно по посока на Източната гара, където щяха да натоварят добичетата на влак и да ги пратят за храна на армията.

Заинтригува го тълпата, скупчена около прясно залепен плакат на стената на Бурбонския дворец. Спря и се присъедини към тях.

Погледът на Фиц пробяга към дъното на плаката — подписан беше от генерал Галиени, коменданта на столицата. Галиени беше сприхав стар войник, върнат от пенсия. Славеше се с това, че на съвещанията при него не позволява да се сяда — вярваше, че така хората взимат решение по-бързо. Обръщението беше в типичния му стегнат стил.

Членовете на правителството на Републиката напуснаха Париж, за да дадат нов тласък на отбраната на нацията.

Фиц се изуми. Правителството избягало! През последните няколко дни се носеха слухове, че министрите ще офейкат в Бордо, но политиците се колебаеха, защото не искаха да изоставят столицата. Сега обаче бяха тръгнали. Много лош знак.

Поверен ми е дългът да защитя Париж от нашествениците.

Все пак Париж няма да се предаде, помисли Фиц. Градът ще се бори. Добре! Това определено отговаряше на британските интереси. А ако столицата паднеше, поне врагът щеше да е принуден да плати скъпо за завоеванието си.

Ще изпълнявам този дълг до последния си дъх.

Фиц не можеше да не се усмихне. Слава Богу, че ги има старите войници.

Събраните наоколо хора явно изпитваха смесени чувства. Имаше възхитени коментари. Някой доволно каза, че Галиени е боец и няма да допусне превземането на Париж. Други бяха по-големи реалисти. „Правителството ни изостави“, рече една жена, „значи немците ще са тук днес или утре.“ Мъж с куфарче каза, че пратил жената и децата у брат си в провинцията. Добре облечена дама съобщи, че държи трийсет кила сушен боб в кухненския шкаф.

А Фиц просто чувстваше, че британският принос във войната — и неговото собствено участие — е станал още по-важен.

Със силното чувство, че предстоят съдбовни неща, той тръгна към Риц .

Влезе във фоайето на любимия си хотел и отиде в една телефонна кабинка. Позвъни в британското посолство и остави на посланика съобщение за обръщението на Галиени — в случай че новината още не е стигнала до улица „Фобур Сен Оноре.“

После налетя на полковник Хърви, адютанта на сър Джон.

Хърви огледа смокинга на Фиц и възкликна:

— Майор Фицхърбърт! Защо, по дяволите, сте облечен така?

— Добро утро, полковник. — Фиц нарочно не отговори на въпроса. Очевидно беше, че е бил навън цяла нощ.

— Девет сутринта е! Не знаете ли, че сме във война.

И този въпрос не изискваше отговор.

— Какво мога да направя за Вас, господин полковник? — хладно попита Фиц.

Хърви мразеше тези, които не може да сплаши.

— Да не сте така нагъл, господин майор. Имаме достатъчно за вършене с намесата на проклетите посетители от Лондон.