Кен Фоллетт - Крахът на титаните

— Може да не се случи — каза той. — Немците сигурно вече са изтощени. Войските им са в поход и в бой вече месец. Не могат да продължават вечно.

Фиц донякъде вярваше в това. Французите се сражаваха храбро, докато отстъпваха. Войниците бяха изтощени, гладни и обезсърчени, обаче малцина от тях бяха взети в плен, а и бяха загубили малко оръдия. Невъзмутимият главнокомандващ, генерал Жофр, беше удържал съюзните войски да не се разпръснат и се беше изтеглил зад линия югоизточно от Париж, където прегрупираше. Освен това безмилостно уволни старшите офицери, които не се показаха на висота — двама армейски командири, седем командири на корпуси и десетки други.

Германците не знаеха това. Фиц беше видял дешифрирани техни съобщения, които показваха прекалена увереност. Германското главно командване фактически беше преместило войски от Франция и ги беше пратило в Източна Прусия като подкрепления. Фиц беше на мнение, че това може да се окаже грешка. Французите още не бяха свършили.

Не бе толкова сигурен за британците.

Британският експедиционен корпус бе малък — състоеше се от пет и половина дивизии, в сравнение със седемдесетте френски. Биха се смело при Моне и Фиц се гордееше с тях, но за пет дни загубиха петнадесет хиляди от общо стоте си хиляди войници и бяха отстъпили.

Уелските стрелци бяха част от корпуса, но Фиц не беше с тях. В началото се разочарова от назначението си за офицер за свръзка в Париж — копнееше да се сражава заедно със своя полк. Вярваше, че генералите го смятат за аматьор, когото трябва да пратят на пост, където не може да навреди много. Ала той познаваше Париж и говореше френски и надали можеше да се отрече, че е квалифициран за работата.

Както се оказа, работата беше по-важна от предвижданията на Фиц. Отношенията между френските командващи и британските им колеги бяха опасно лоши. Британският експедиционен корпус беше под командването на докачлив и дребнав офицер с малко объркващото име сър Джон Френч. Още в началото той се обиди, понеже генерал Жофр не се е консултирал с него и сега се сърдеше. Фиц се стараеше да поддържа размяната на сведения и разузнавателни данни между двамата съюзни командири въпреки враждебната атмосфера.

Всичко това беше смущаващо и малко срамно и Фиц като британец не можеше да не се огорчава от зле прикритото презрение на френските офицери. Преди седмица положението се влоши драматично. Сър Джон каза на Жофр, че войските му се нуждаят от два дни почивка. На другия ден промени искането си на десет дни. Французите бяха отвратени, а Фиц се почувства дълбоко засрамен от страната си.

Оплака се на полковник Хърви, един от блюдолизците на сър Джон, но оплакването му бе посрещнато с раздразнение и беше отхвърлено. В крайна сметка Фиц говори по телефона с лорд Ремарк, заместник-министър в Министерството на войната. Бяха учили заедно в Итън, а сега Ремарк беше сред приказливите приятели на Мод. На Фиц не му беше приятно да действа така зад гърбовете на командващите си офицери, но битката за Париж беше много фино балансиран процес и той вярваше, че трябва да направи нещо. Осъзна, че патриотизмът не е толкова просто нещо.

Последиците от оплакването му бяха експлозивни. Премиерът Аскуит спешно командирова новия си военен министър лорд Кичънър, който направи сър Джон на пух и прах само преди два дни. Фиц силно се надяваше командирът му да бъде незабавно уволнен или поне да се посъбуди малко.

Скоро щеше да разбере.

Той седна в леглото.

— Тръгваш ли си? — попита го Жини.

Фиц се изправи.

— Имам работа.

Тя изрита завивките. Фиц загледа съвършените й гърди. Жини улови погледа му, усмихна се през сълзи и подканящо разтвори крака.

Фиц устоя на изкушението.

— Направи кафе, скъпа.

Жини облече светлозелен копринен пеньоар и загря вода, докато Фиц се преобличаше. Снощи бе вечерял в британското посолство в униформа, но след това смени биещата на очи червена куртка със смокинг, за да посети тъмните улички на Париж.

Жини му даде силно кафе в чаша, която приличаше на купа.

— Ще те чакам в клуба на Албер довечера — каза тя.

Официално нощните заведения бяха затворени, както и театрите и кината. Дори Фоли Бержер тъмнееше. Кафенетата затваряха в осем, а ресторантите в девет и половина. Ала не беше лесно да се прекрати нощният живот в големия град и предприемчиви типове като този Албер бързо отвориха незаконни заведения, където продаваха шампанско на умопомрачителни цени.