Кен Фоллетт - Крахът на титаните

— Накратко, Втора руска армия е унищожена — каза Лудендорф и най-сетне вдигна поглед от походното писалище. — Вече не съществува.

Валтер не се сдържа и се усмихна.

— Тъй вярно.

Лудендорф не отговори на усмивката му. Размаха листа, който разглеждаше.

— Което прави написаното тук още по-иронично.

— Господине?

— Изпращат ни подкрепления.

Валтер се изуми.

— Какво? Моля да ме извините, господин генерал. Подкрепления?

— Аз съм също толкова изненадан, колкото и Вие. Три корпуса и кавалерийска дивизия.

— Откъде?

— От Франция — където ни е нужен и последният човек, ако искаме планът Шлифен да проработи.

Валтер си спомни, че Лудендорф е работил по подробностите на плана Шлифен с обичайната си енергичност и скрупульозност и следователно знае какво е нужно във Франция до последния човек, кон и патрон.

— Но защо?

— Не знам, но мога да се досетя — с горчивина отвърна Лудендорф. — Политика. Княгини и графини в Берлин плачат и се вайкат пред императрицата как семейните им имения са прегазени от русите. Главното командване се е поддало на натиска.

Валтер усети, че се изчервява. Неговата майка беше сред онези, които бяха додявали на императрицата. Разбираемо беше дамите да се тревожат и да молят за закрила, ала бе непростимо армията да се поддаде на молбите им и да застраши цялата стратегия на войната.

— Не искаше ли Антантата тъкмо това? — с раздразнение попита Валтер — Французите убедиха русите да нападнат с неподготвена армия, надявайки се ние да изпаднем в паника и бързо да пратим подкрепления на Източния фронт, като по този начин отслабим армията си във Франция!

— Именно. Французите са в отстъпление — липсват им хора, накратко, победени са. Единствената им надежда беше ни разсеят. И желанието им се изпълни.

— Спечелихме голяма победа на изток, но русите постигнаха стратегическо преимущество за съюзниците си на запад — отчаяно заключи Валтер.

— Именно.

Женски плач събуди Фиц.

Първо помисли, че е Беа. След това се сети, че жена му е в Лондон, а той е в Париж. Жената в леглото до него не беше двадесет и тригодишна бременна княгиня, а момиче от един френски бар, деветнадесетгодишно и с ангелско лице.

Надигна се на лакът и я погледна. Тя имаше руси мигли, които трепкаха на лицето й като пеперуди върху цвете и сега бяха мокри от сълзи.

— Страх ме е — изхлипа тя.

Фиц я погали по косата.

— Успокой се. — Научил бе повече френски от жени като Жини, отколкото в училище. Жини беше съкратено от Жинет, но дори и Жинет звучеше като измислено име. Сигурно истинското й име беше нещо прозаично, като Франсоаз.

Утрото беше приятно и през отворения прозорец в стаята на Жини полъхваше топъл ветрец. Фиц не чу нито артилерийски огън, нито тропот на ботуши по паважа.

— Париж още не е паднал — успокоително прошепна той.

Явно не биваше да го казва — така предизвика нов порой сълзи, Фиц погледна часовника си. Беше осем и половина. Трябваше временно да се върне в хотела си до десет.

— Ако германците дойдат, ще се погрижиш ли за мен? — попита Жини.

— Разбира се, мила. — Той потисна чувството за вина. Би я спасил, ако можеше, но тя нямаше да е сред първостепенните му задачи.

— Ще дойдат ли? — тихичко попита тя.

Щеше му се да знае. Германската армия беше два пъти по-многобройна от предвижданията на френското разузнаване. Премина през североизточна Франция, като печелеше всяка битка. Сега германската лавина беше достигнала до една линия северно от Париж — на какво точно разстояние на север Фиц щеше да разбере през следващите няколко часа.

— Казват, че градът няма да се отбранява — рече Жини. — Вярно ли е?

Фиц не знаеше. Ако Париж окажеше съпротива, немската артилерия щеше да го разруши. Разкошните сгради щяха да рухнат, кратери щяха да осеят широките булеварди, бистрата и бутиците щяха да се превърнат в руини. Изкушаваща бе мисълта, че градът трябва да се предаде и да избегне всичко това.

— Може пък така да е по-добре за теб — каза Фиц с фалшива бодрост. — Ще се любиш с някой дебел пруски генерал, който ще те нарича Liebling .

— Не искам прусак. — Гласът на Жини се сниши до шепот. — Обичам теб.

„Може би наистина е така“, помисли Фиц. А може би тя го смяташе за билет за излизане оттук. Всеки, който можеше, напускаше града, но задачата никак не бе лесна. Повечето частни коли бяха реквизирани. Железопътните влакове подлежаха на реквизиране всеки момент, цивилните пътници биваха изхвърляни и изоставяни насред нищото. Таксито до Бордо струваше хиляда и петстотин франка, колкото малка къща.